Ивайло Мерджанов – И вечно теб диря, отново зова те

Изгубената любов е вечна като бездната в нас, самотата и надеждата, и сме себе си и възможни само отвъд. Култовият фронтмен на Нова асоциална поезия Ивайло Мерджанов в рубриката на нашето издание за класическо писане – „Нова асоциална класика“.

 

огледало на невидимото

… и ме попита ти – трябва ли такъв да е пътя – от ръб към бездна… – а тя е твое – погледни ме – огледало черно, на никога не бивалото «Ние»

…светлината забравям, притварям очи…

До стената ти всяка нощ ще стоя сърце долепил; и ще дълго чакам – пъстрия глас да чуя оттатък, стъпките да уловя и тоя плач – на тъгата синьо кадифе – леко да вдъхна…

…мрака раздиплям бавно с ръце…

Къща имаше там над Града, на хълма горе високо: «обичай ме» – човек, от самота полудял, от покрива керемиден стенеше към някой; ала града му не отвръща – потънал бе в мъртвина…

… черупчестата пепел вятъра мете и спомени търкаля на ярка светлина…

Призова ме ти тогава, ала аз не дойдох – и видя се сам – сам сред човеците, сам сред града, посред вселената празна; и душата ти заплака в оная нощ…

…небесата тъмни прегръщам…

От висините… от скалите над бездната-град, от спомените зли, на твоето отровно, горестно и снежно, ледено, финално «не» – към тебе се спускам…

… иззад пределите далечни на залеза разсечен и отвъд – към теб се завихрям – през твоето сърце, тъкано от мъгли – и вечно теб диря, отново зова те…

 

любов

Всяка сребърна капка роса по тревата
и всички нецелунати устни –
и всяка мъничка лъжа по земята
и немите думи, дето в мрака се лутат
всеки дом, разрушен по неволя човешка
и тоя нощния път, дето е грешка
светлина, тъмнина и обратно, и пак –
и скования ритъм на тъмния смях –
и всичко, дето остава да бъде
преди на мечтата да минем отвъд –
страха, самотата и лунния валс
лудостта, нищетата, безумното «аз»
всеки спомен и обич, и плач, и беда
и високата клада на мойто «сега»
и словата – кристали, и приморския смях –
на прибоя шума и от пяна вълните
разменил бих за твойта усмивка – съдба
разменил бих за твойте очи,
дето тук не римувам с лъчи от звездите
разменил бих и полета болен на гневния дух.
И както Раздялата свири с клавишите глухи
свойте думи ненужни – ще хвърля в прахта
свойте истини жадни – ще заровя в пръстта
и стих подир стих бих хвърлял – лопати
пиян и безумен бих стрелял в съдбата
да те зърна за миг само, едничък – един
на душата си с погледа – тих и незрим
да те чуя как пееш, щастлива до мен
как сияеш на слънцето в нежния плен.
Мое тъмно диваче, моя нежна звезда
ти дари ми искрата и ми взе радостта
ти си езеро светло на моето «аз»
само в теб отразен – тук не знам самота.
Отразена от мен ти намираше себе си
тука аз – изтерзан – ти дарявам небето си,
че е лудост – така е – такъв е стихът
да те чакам ще бродя, в тая вечност – мигът
да те чакам ще дишам, а когато умра
като дух ще се върна над тебе да бдя
като призрак ще бродя – сив и злочест –
и тихо ще плача пред скръбната вест.
Зная вечност че има и раздяла, и край
ще те търся в небето на звездния май
от звезда на звезда ще прескачам и викам
всеки ангел небесен за тебе ще питам
Тука спира нещастната моя поема –
с любовта ми към тебе – дето всичко ми взема.

 

вземай всичко любов

Ето ти щастие – живо само в мигът
Ето ти стих – тишината да любиш
Ето ти плач – на смъртта да не вярваш
Ето ненужния – дето тебе обича
Ето безумния – дето в тебе се врича
Ето ти ревност – вихър от пламък
Ето ти слово – дето чупи и камък
Ето ти мене – скитник през думите –
който те люби по-нежно от вятъра
Ето ти мене – в най-жестокия театър

Ето ти обич – да бъдеш свободна
Ето ти жажда – в страстта ти безводна
Ето ти милост – при мен да се върнеш
Ето ти сила – света да обърнеш
Ето ти прошка – от страха да ме будиш
Ето ти страст – нощта да учудиш
Ето ти вяра – реброто да бъдеш –
и да вардиш сърцето, дето всичко презря
Ето желание – да обичаш без страх

Ето ги думите – «любов» и «съдба»
Ето я бездната – дето паднах в калта
Ето ти чудото – от ръба да те дръпнат
Ето ти лудост – няма полет прекъснат
Ето ти истина – само с теб оцелях
Ето ти сън – как душите се сляха…
Като блудния син, дето всичко прахоса
аз съм на отговор тъмен – въпроса
и ме чака смъртта пред небесната къща –
ето и дума – що света ти обръща.

 

разходка в сиво

Аз гробищата вечер посетих, по тъмно –
и дълго време лутах се из мрака черен
и от тъга сломен, опечалено-тих, осъмнах
а в душата ми звучеше последната ти песен.

Небесен дом и мъка, познание, и истина
отдавна нищо вече теб не те вълнува –
останаха от тебе само редове изписани,
останалото в нищото далеч, далеч отплува.

И образа ти мил видях на мрамор бял
изписаното с едри букви име
и годините – от толкова до толкова живял.
И Бога аз помолих през сълзи – вземи ме…

Вземи ме, Господи, от тоя земен ад, и
мене – шепа пепел пред лика на вятъра –
аз тук съм лудия в човешкия ни маскарад
пустинния беглец в прегръдката на лавъра.

Победата ми беше поражение – жестоко –
аз вече съм погребал тук всякакви мечти
и само взирам се в небето Ти високо,
а вечер съзерцавам – все мъртвите звезди.

Сърцето ми е кедрово дърво, но съкрушено
душата – къща стара, от призраци поселена
за мъртвия остава там небето свечерено –
кръвта изписах вече да плача пред вселената.

Животът довод нямал – тъй казаха ми братята
животът е пожар в дома на любовта,
в мен всичко изгоря, остана само вятъра
сред мисли и желания – по-мъртви от мечта.

И всеки ден – агония, безумие и страхове
и всеки миг – страдание, а всеки сън – кошмар
и бродя сам в нещастието сякаш векове
и никога не станах на тъгата господар…

И сила дяволска ме тласка към ръба,
а съпротива да оказвам – аз нямам сили вече
не знам дали ще мога и стиха да продължа
реката от безсмислие ме влачи надалече.

Да, пътят е единствен, един, неповторим
и удряш се из тая желязна тъмнина –
и как страданието в радости да претворим
в килията сърдечна – на име пустота.

А болката е труднопоносима – от години
едва-едва живееш и дишаш, и твориш
от любовта осакатена е душата ми завинаги,
а трябва всичко някакси докрая да търпиш…

Пътеките на обичта се срутиха пред мене –
сълзите ми пресъхнаха и няма вече смях
под ръката Ти душата и сърцето са строшени
за радост и любов роден – отдавна тук умрях.

Душата ми се лута, край пресните гробове –
аз името съзирам свое – на мрамора ей там
човешката ни драма тук има продължение
на кал да станеш пак – и цяла вечност сам.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments