Атанас Петров – Жега

В меланхолната жега на апокалиптичния ноември чакаме „да избухне светът и да се случи някакво чудо“ с радикалния лиризъм на поета и издателя Атанас Петров от гр. Русе и новите му стихове в рубриката за класическо писане на електронно списание „Нова асоциална поезия“ – „Нова асоциална класика“.

 

Крайбрежната улица

Животът тъй тихо край мен се прошмули,
като есенен дъх, като мъгла по крайбрежната улица,
по която все тъй се скитам самотен в очакване
да избухне светът и да се случи някакво чудо.

Необясними копнежи и странни желания.
Да се подреди моят пъзел на дните ми
тъй както ги исках и сънувам в мечтите си.
Богатства да изсипва небето
и щастлив да се давя в твоя рог изобилие.

Ала странно е устроен светът, без всякаква логика..
Дори цветовете никой не може да каже дали съществуват.
Ако морето е просто вода, море ли сме ние човеците.
И защо ли смъртта живее със нас от мига,
в който се раждаме… А когато умираме…

Като есенен дъх,
като мъгла по крайбрежната улица,
в която се губя,
се скита животът ми.
Вървя си по брега на реката –
едно не порасло хлапе не разбрало света
и си мисля, и страдам по тези, които обичам..

 

Алчност

Като объркана каша е животът ни, календара провлачил,
тъй както реката пролет провлачва гнили клони и драки.
Защо ли сърцето ми все тъй ненаситно си бие
и лакомо иска на господ от паницата пълна да пие.

И увлечен по слънцето към залеза тръгваш,
залъгваш глада си с мечти и истории празни,
забравил за бедния пристан от който си тръгнал
и поел по света – самотен, окрилен и мрачен.

И докато вкусваш на живота от горчивата чаша
И се залъгваш с истории – същински киноклишета.
Дали не пропускаш смеха на онова момиче потъващо в здрача,
което те дари със любов и открадна сърцето.

 

Жега

Препича слънцето и бавно изпепелява Юли
и като дъх прахоляк се вдига от земята.
Изсъхнали треви препускат озверели из полето.
В душата ми – пустинни пясъци и дюни,
по които се катери тялото човешко.

И с език изплезен в тази непосилна жега
/където й да погледнеш – слънце, сякаш
Адът слязъл на земята/
Без цел пътува тялото ми и тайно се надява,
че зад маранята и миражи на оазиси зелени
ще намери пристан, и животът ще миряса
укротен от тъжните куплети.

Мое бедно тяло,
Ще издържиш ли на гаснещия Юли
В горещата прегръдка и в ритъма
на ден и нощ, на нощ и ден
като махало на часовник да се скиташ
без цел и без посока.
/отдавна е разбит компасът ти
И не знаеш посоките къде са…/.

Обречена мисълта се блъска
В стена от думи – неизказани и несподелени.
И в безнадеждността им като Дон Кихот се мяташ
срещу илюзорни замъци и цели…

И в тази жега, дали очите ти като вода дълбока
не са спасението, което тялото жадува,
и със устни е готово да мечтае и да пие,
и в тяхната прохлада да се дави…

 

Небе

Над мен е надвиснало синьо небе.
Бездънно, далечно,
мечтано във сънища синьо небе
и от прага на моята стая
към него ръката си крехка протяга
път от надежди към синьо небе
за мен, за нас…

Помниш ли,
как по върховете се качвах
и крещях от възторг,
че ето на – небето е близо,
и всичко, за което с помътнения взор
изплаквах над листа
над мен е, край мен е надвиснало.
И как те откривах, Живот,
в невинното синьо жужукане
на рояка пчели решили,
че кошерът е тяхното жилище.
Но някой обра медът и се скри,
и наново пчелите над цвета са надвиснали.

Нас мен е надвиснало синьо небе.
Бездънно, далечно небе от мечти.
В рояка от сини пчели
мед събирам за своето жилище.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments