Sprenger & Institoris – В името на нечия новородена смърт

За нас е радост и чест да ви представим възкръсването на литературния проект Sprenger & Institoris ака Емилиян Иванов и Ивайло Мерджанов – последните мохикани на българския поетичен ъндърграунд по време на Апокалипсиса, в рубриката за колективно писане на списание „Нова асоциална поезия“ – „Изход“.

 

* * *

По улиците на мълчанието ми затичай се и ключ за земната печал ми донеси; и – като звезда угаснала – аз да изчезна нека – далеч, оттатък спомените на угасналото «вчера»… Кажи – защо си тъжна, подобно самотата на снежна вечер – незнайна, една – оледенена дълбина сред перления смях на мрака?

Но трябва: всички тия пътища ме водят на голата ти нощ към жадния триумф – по-сух и от звездата, в одеяния от гласове – ранима и най-хладнокръвно удушена; затичай се през брод от спомени за мъртвите ни мигове – ако го има…

… тъгата е единственият ми свидетел, пред съда печален на крепката ми нищета, ведно със цялото страдание; останалото – нека го погълне с уличната памет – кортексът на тихия асфалт, както водата – тялото на малко дете – удавено.

 

* * *

…ала раздялата е, всъщност, сблъсък –
мълния през сърцето; тя, раздялата
душата ти разкъсва като акула бяла –
на афекти – кървави парчета;
да плуват в огледалото – червеното,
по повърхността на липсата; и сетне
бавно разнася всичко – времето –
в дълбините – слепите, нелепите –
на нищото; Любовта е отсъствие,
и щом не си във мизерия –
по-добре, забрави за нея.

 

* * *

Душата ми е в тялото – като овързана –
с усмирителна риза; не ми се занимава
с тоя луд; отравя черния ми дроб, съставът
на въпроса „А защо сме тук?” – възлиза

отговорът и залита над пияната алея –
не мога да направя нищо – спира сетне
до брега, на кея; повръща цялата си истина

 

[Доклад:]

Намерих те там, някъде, към края на епохата
на романтизма, в долината на мълчанието,
аз, където слизам като призрак – разстроен –
да те поведа по лабиринтите на старата,
единствена беда – любов –

към най-светлата стая, отвън и оттатък, която,
са зелените градини – покои на нежността ти –
да те събудя, реалността утихне ли във строя ѝ…

… и оставѝ открити дверите на своето сърце
за скитника, към тебе дълго бродил сред гората
на идеите — кресливо ято от пияни жрици
на самотата; с усилия финални, към тебе идвам,
към мястото ни тайно, откъдето мисълта завръща се –
към сърцето – полека; и вечността събужда се –
като младèнец, преди началото на мрака;
и преди да се яви – невидима, сестра му –
Раздялата

 

* * *

[Няколко линии бял стих.]

Без тебе дните ми са досадни като класически сонети: те дрънчат и дзвекат, рухолят – като нахвърляни в товарните влакове – същински, някакви дъски за ковчези – със своите изтъркани, изхабени, чепати дървени рими.

Без теб и най-белият ми стих, е черен – като забравата и като нощта; като деня, в който те няма… Но и нужда няма, от описания на реалността — остави тази игра на децата и недовлюбените; остави я за онези, които имат надежда, вяра, звезда –
ние не сме от тях, ние не сме… –

Чудесен рефрен – и тежък като двете метафори-пирони, с които слагам край на веселбата за днес, а ти падаш в баптистериума на дълбокия размисъл:

[1] Ковчегът на детството;
[2] Гробище за вечности

И двете стават за название на някое досадно недоразумение – като живота, който пропилях по теб.

 

* * *

Със всеки миг пропива във душата ми, расте
пустинята; и от единия – във миналия ден,
аз бавно се влача – един за друг навързани са те
след праначалото си – тинята на нулата…

…голямата любов е проститутка –
едновременно невидима и сляпа;
изневярата – предпоследния неин
клиент, смята се…

А ти колко пъти влезе при нея
в нощта, от пламъци оглушала,
и с нея съешѝ и преплете
твоята съдба, във ръцете,
понесла се – на болката;
колко пъти? Колко?

 

* * *

Дали напълно ще ми разломят сърцето, дъще,
на бензина гласовете – укроти ги; и дали ще
се запали пак мотора на гнева ми – на часовете ми
гориво налей; и дай ми ключ за наосите на нощта –
къде ги пазиш? – все тъй мълчаливо – като
страховете, отчаянието, ревността: всички
крилати фантазми, дето летят, и пътя им
кръжи сред звездите – гдето препускат, там
лисиците на отчуждението; по този път аз нося
отговори, няколко, в шепа, за тебе набрани –
от гората на страстта, от небесните поляни,
от ливадите на светлината; Но кой ще може

да отгатне, че думата «любов», е винаги
въпрос

 

* * *

Теоретик на нулевата гравитация и на смъртта:
в светлината на фарове от магистралата, в кръвта на
самотата, с размитите ѝ линии; във името на нечия
новородена смърт; на някой зреещ плод на гибелта –
като танцьора, върху стъкления, сивкав лед, който вижда
отдолу, все на майка си, лицето –

отпреди да го зачене –
как бавно изплува –
безцветно и аморфно,
съсухрено видение,
заслепено от мъглата в мен

Аз дълго време чаках те да паднем в ямата на небесата, но желаеш и желееш скуката на бавната си смърт сред стъпващите мълчаливо, стихове; възпя смъртта ми неведнъж, но за любовта не каза нищо: за любовта, която бях.

 

* * *

[…аз съм]
изгубен, като танцуваща в средата на нощта, жена;
като разпътен път, влетяващ с глухонеми светлини
в не-времето на любовта – неосъществената; и като
виденията на цветя, ухаещи на буря; като светкавица,
разрязала небето на влюбеното слово, на две тишини –
едната – знойна, другата – ледена и сурова. Изгубен,
като сълзата, в градините на забравата – паднала,
като отражение, която, чезне – на гнева в огледалото;
като спомен и съновидение, като капка светлина
във огнения тѝгел на деня; и като драхмата, която
няма никога да се намери.

 

* * *

[Дух на отчаянието, пустинен лъч са гласовете ти…]

Страданието си чрез стихове ще преобразявам
в бледа светлина, във сивкав трепет, във лицето
на гранитена надежда. Тъмнината ми ще стане,
за всяка слепота – последна вяра и финално упование…
На ревността вълните, бреговете на сърцата ни рушат —
за да ги върнат пак във пясъка на необята, като след
звездна буря – когато вашите слова са вече изговорени;
сега потъвате дълбоко в тяхната бездна, отдолу отворена –
във глъбините ѝ – като утроба; в пространствата на
нашите души, подобно златни знамена, пред слънцето
възбудени от ветровете на незнанието – блеснали;
и е написана, поемата на избавлението ни,
макар неразбираема

 

* * *

„… Къде си?” – пак пита те сивият глас на сляпата пепел от отдавна изтляла, нечия памет…, дорде танцуват седемте слънца, с лъчи, втъкани в мекия, безличен неин логос – шепа бронзови монети в треперещите длани на съдбата – дзвекат и дрънчат, потъвайки необратимо към онова далечно като радост – дъното на срутени години: преди и спомените да разгрърнат есенното си ветрило, завъртайки ме в залезната въртележка на неизгрели дни… А един отсечен миг от арията, старата, на словото, засенчва даже атомния изгрев на забравата – от чиято утроба раждаме се все наново, от един и същи гроб, със белоснежeн мрамор на тъгата – увенчан – и все под същите живачно-мрачни небеса на нашите надолу полетели времена и кухите им мигове, с криле, залепени със черен туткал…

Живя ли изобщо?” – отново и пак, се пред мене изправя с въпроса си, гаснещ в мълчание, вечен – като вятъра на невъзможното – гласът на солена, една, и червива – звезда

 

* * *

Изгладѝ душата ми, красавице: предмет,
във времето, разтеглен – да стане, вместо
във пространството – дето няма състав, ни
форма, обем, очертания, ни измерения –
преди, със хладно отчаяние,

да потънем в лечебната кал на забравата,
че сме свине, полуудавени във блатото
на древната вина и на признанията;

нашата диря в колективните психози,
наречени «история», «култура», е почти
невидима – но бива, тя основа на етиологията
с неразбираемия повик: жизнени – да бъдем;
като нищото, което триумфира, с диамантите
на глупостта – обкичено и украсено; като
чернилката, дето отвека плуват душите ни в нея. ..

 

* * *

… и ти завинаги ще влезеш в темнозора на това ламенто, тъй както
с тишината, с леките ѝ стъпки, по улиците преминава – пак и пак, то:
инфѝнитезимàлното око – на тая, същата надежда; сега е нейният сезон,
и малката лъжа на обичта ми – най-крехката, миниатюрна нула – остани;
какво, че истина не си – и, какво е, кой отрежда нейното значение и откъде
е взето? – ако не от снежните цветя на вярата – разцъфналите рани по небето,
дано пред тях виновни – не сме ние

 

* * *

[един текст
който е безнадеждно бракуван
ако можеш направи си лодка от него]

„…белият дракон, който трябваше да яхна, отлетя: прилепи висят по клоните на душата ми, а всички истини – пияни тропат на вратите ѝ; поисках пак да слушам синьото ридание на каменния океан във твоя глас; а ти като прелетна птица се носиш отново към юга на надеждите ми опустели и спомените изоставени; отричам всички манифести на лъжата, подписана вчера от и поети и дяволи – знаем я; ведно с признанието, че „‘ад’, тук значи да обичаш’…” и после само:

Черна съм, но съм тъпа; дебела съм, но съм тлъста” – казва тогава и само тогава, една невидима и незнайна котка, при това – отдалече.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments