Палми Ранчев – Изчезване

Писането е начин да намираш и когато не търсиш нещо специално. Вид откривателство. И постоянна изненада от случващото се.

Палми Ранчев 

 

УСИЛИЕ

Отчайващо с цветовете си небе.
Сутринта прилича на следобед.
Мрачното отгоре вечно ще остане.
Усещам всмукване навътре.
И как трепетно изтичам в нищото.
Поисках да узная – пълня ли го.

 

НАВЛИЗАНЕ

Усещам вкуса на канела,
на неузрял орех,
на потъване в устни –
и отново същия вкус.

Ровя в чекмедже,
навивам случаен конец,
бавно го размотавам.
Гледам разсеяно,

после се промъквам.
И ще стигна донякъде,
щом съм навлязъл
толкова навътре.

 

ИЗЧЕЗВАНЕ

Вече не харесвам игрите с обичайното.
Искам да тръгна по вълните.
Без благодарност за чудото.
Без колебания за следващата крачка.

Без задължение да стигна хоризонта.
Искам да гледам отдалеко
как вятърът минава през мене,
прави ме невидим. И после никакви

разплитания. Разкази и многоточия.
Край. Край на подреждането.
Не искам да се скрия и да поглеждам
от някъде – съвсем ще изчезна.

 

СЪБИТИЕ

Седях пред кафене „Флорино” и гледах
как хората се движат от ляво на дясно.
И от дясно на ляво. Животът можеше
да е само това, мислех унило. Тогава
малка пеперуда кацна до чашката ми
с кафе: замря. Допълнение към общото
движение. Или съвсем отделно събитие.

 

СМЕСВАНЕ

Каква е тази близост с хора –
вчера живи, днес – в отвъдното.
И колко ли отсъствия
са достатъчни за разговор?

Искреният смях е присмех,
щом усещам – тъмнината скрива
съществото ми, тласка ме натам,
където заедно живеят –

живи хора с утрешните мъртъвци.
Движат се в една посока –
поравно безразлични към
преходността и безсмъртието.

 

ИЗПЪЛЗЯВАНЕ

На човек му се приисква
да се скрие в дупка. Не винаги,
но днес например може.
Да гледам в тъмнина, в безизход –

и нищичко да не стърчи.
Да не показвам, че ме има.
Да съм умрял – и нищо повече.
Желанията с това не свършват.

Обзема ме съклет – от дупката,
от тъмнината… Изпълзявам
пак навън. Къде ли другаде?
И се оглеждам – да не се издам.

 

ОБВИВКА

Втвърдявам се постепенно.
Имам твърда обвивка.
Навън животът си върви.
И зад обвивката се случва нещо.
Сигурно е, че се случва.
Иначе, защо тогава ще е твърда.

 

ЗАЕДНО

Луната над мене – кръгла, бяла –
свети страшно. Бавно се отдалечих,
завих зад ъгъла, в тъмното –
там нямаше луна. Не се виждаше
дори небето – още по-страшно.
Дъхът ми – острие в гърлото – боде,

ръце отвсякъде ме душат, драскат,
връщат ме обратно. И как да разбера
дали червената луна предупреждава
за идваща отгоре някаква опасност.
Или само отдалече ще се блещи,
и ще ми се пули, озверяла от самота.

 

ЗЕЛЕНО

Несигурно ми е в гърдите.
И по-навътре, по-надълбоко,
в сърцевината – ако още има
сърцевина – ми е несигурно.
Топлото – студенее, студът –
вкоравява. Голямото е по-голямо,

стърчи – отдалече се вижда.
Нека го отместят, да го отнесат.
И да остане само чувство –
сигурен съм в цвета: зелено.
Покълнало зелено, с връх: боде.
Или разсеяно сочи небето.

 

УСПОРЕДНИ ПОРТРЕТИ

Бръмчащата муха
и този път е като мене –
неподвижен досадно,
самотен досадно,
досадно беззащитен.
Заради приликата ли

само протягам ръка –
не искам да я уловя,
да я размажа с удар,
дори не я прогонвам.
Следвам я с поглед –
благороден досадно.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments