Иво Цанов – Поетът

Не е тайна за никого, че най-радикалният съвременен жив български поет Иво Цанов притежава и завиден прозаичен талант, доказателство за това е култовият му разказ „Новият Вапцаров“, който вече публикувахме на страниците на нашето електронно издание.  В апокалиптичната меланхолия на брой 15 на списание „Нова асоциална поезия“ тук и сега се появява Поетът, за да ви пръсне лириката, девствеността и главите.

 

Поетът

 

Бях станал известен поет. Врях и кипях в поетичните среди, в социалните мрежи трупах лайкове, издаваха ми книги и ме канеха на всяко по-голямо литературно четене. На четенията всички се натискаха да се запознават с мен и да ми се подмазват. Времената на игнориране и невнимание бяха отминали. Редовно давах интервюта за различни медии. Ходех на конференции, семинари и пр. с включени разноски. Печелех проекти и усвоявах средства. Млади поетеси се въртяха около мен и аз не оставах безразличен към тях. Зарязах семейството си. Уреждах любовниците си за публикации и книги само и само за да правим секс, често произведенията им бяха просто смешни.

Cлавата постепенно започна да ме отегчава. Литературната среда не беше кой знае какво, беше преди всичко едно лицемерничене. Не търсех и любов. Всички в поетичните среди търсят любов, всяко второ стихотворение е на тема любов – невъзможната при това, не към себе си. Скучаех. Исках да извърша някоя гадост. Да нараня нечия невинна поетична душа. Задоволявах се с хейтърство по фейсбук, но това беше слаба утеха. Докато не попаднах на нея.

Прочетох нейни стихове на стената и, и ми направи впечатление колко ефирно и чисто звучат. Същевременно звучаха като произведения на зрял човек. Пускаше снимки на красавици под всяко свое стихотворение, и се зачудих защо ли няма собствени снимки на профила си. В ума ми се зароди долнопробен план. Сърцето ми се възрадва, усетих прилив на енергия, ободрих се. Започнах да я омотавам в мрежите си, първоначално с лайкове, после с коментари и възклицания относно стиховете и, ласкаех я безсрамно и тя откликваше. Накрая я поканих на важно литературно четене, където да представи стиховете си пред столичната поетична аудитория. Толкова бурно изрази съгласието си.

Както и очаквах, на четенето дойде не грациозна дама като от снимките под стиховете и, а жена на средна възраст, леко пълна. Имаше нещо мило в изражението и, но първо – не харесвах мили същества, харесвах сатанистки, гяволици, изчадия на мрака, и второ – имах съвсем определени намерения спрямо нея. – Господи Нина, ако ми беше казала че си толкова дебела, изобщо и нямаше да те каня – маниерно-театрално отвърнах на поздрава и, докато се запознавахме. – Затова ли пускаш чужди снимки под стиховете си, срам те е че си такава грозна ли, хахаха. – С влак ли пътува, как беше пътуването от Добрич в тоя студ – беше декември, четенето беше предколедно, в клуб Перото. – Защо ми говорите така? – Виж, това е Парнас, очаквах да дойде красиво, ефирно създание, огледай се – смяташ ли че си достойна за подобно бляскаво общество – наоколо като кукумявки наблюдаваха застаряващи и грозни литературни дейци, с пагони в гъза. – Но… – Сигурно и стиховете ти са крадени, нали? – НЕ! – Я ми кажи, ти да не си девствена, позволи ми да проверя! – сграбчих я насред насъбралото се литературно множество и безсрамно я запритисках между бедрата. Бях се напил и озверял, във вихъра на славата си. Множеството гледаше и не реагираше. Нина се откопчи и побягна в съпровод от пиянския ми смях.

Повече не я видях. Спря да пуска стихове на стената си. Чудех се известно време какво се случва с нея. Дали не се е самоубила – малко вероятно, но дори и отказа и да пише беше нещо. Но не достатъчно. Никога не е достатъчно. Заогледах се за нова цел.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments