Димитър Пенчев – Вдишвам есента

Есента е златото в косите, поетът е влюбен в падащите ѝ листа, заедно с които всеки негов бял лист умира, ако са свършили думите на сърцето. Есента идва, стихийно и красиво, в най-новите ноемврийски стихове на Димитър Пенчев.

Ива Спиридонова 

 

*
Когато
не изгряваш в тишината
на моите очаквания,
любовта ми
е падаща звезда
в сърцето
на самотна нощ,
искаща да угасне
заедно с мен,
в последен танц
на сцената
на онази гара –
закъсняла есен
в прозореца
на бракуван влак,
влюбен в полета
на умиращ лист.

 

*
На очите ми
растат сълзи –
узряват и капят,
като есенни листа,
изчезват безследно
сякаш отминала мисъл –
прелетна птица,
забравила пътя
към гнездото.
Очите стават
сухи гнезда.

Дали те изплаках,
потънал в удавени мисли
или те забравих,
докато чакам
да ме заобичаш?

Има ли значение,
след като пламъкът
в очите ми
гасне по теб,
а зимата пристига?

 

*
Вдишвам есента,
като пресен спомен
за отминало лято
и дъх на морски пясък.

Обичам я.

Дано не си помисли,
че е заради златото
в косите ѝ, с което
застила пътя ми
към нея.

 

*
Тази есен
обичам вятъра
в косите ти,
остатък от
стари бягства
и скорошни
авантюри.
Шепотът му е
тиха ария,
заробваща
слуха ми.
Записвам
нотите
с език по
тялото ти.
Така ще бъдеш
песен,
дори никой
да не се сети за теб
в листопада
на твоята есен.

 

*
Обръщам се след теб
когато си тръгваш,
есента отмята
разноцветни коси и
връзва настроенията ни.
Изписали сме ги
с поглед върху листата,
нейните листа,
затова ги чете и разбира.
Аз ще разбера,
че си ме изоставила
едва утре, когато
нито един твой лист
няма да бъде при мен,
а погледът на
всяка друга
ще е вечна слана
в моята есен.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments