Павел Павлов – Треска

Цъфтим във времето с „малко кръв и доста треска“. Сезоните ни наблюдават от хоризонта. Издишваме небето и живота си в новите стихове на Павел Павлов. 

Александър Арнаудов 

 

*

Написах всичките
си стихове,
с малко кръв и доста треска.
Все още бълнувам,
че съм жив
и пиша тайно от тавана.

 

Лятно/зимно часово време

Всяка нощ
дърпаме завивката.
Ту аз към мен, 
ту ти към теб.
На сутринта все
подсмърчаме.
Аптекарката
ни обича.

 

*

Любовта на човечеството
е сърце в зайчи кожи,
затрупано от всички ни.

 

Под Мегидо

Аварийното стълбище
стои още,
всичко друго е в отломки. 
Сърцето ми снове между етажите
и търга – инсталацията,
по която текат жизнените сокове.
Храни осиротелия си любимец
с мълчание
и кръвоносни съдове на топка.
Тананика монотонно,
почти приспивно.
Все още може да си дойдеш,
в сенките под очите.

 

*

Морето живо е,
в тумбака на удавник.
А поясът му стяга
до колене.
Някой се провиква през небето. 
– Хайде, дишай… дишай!
И се разнася дъх
на умряла цаца и бира.

 

*

Самотата ми
е само за теб.
Превърнах сам себе си
в бреме,
желаещо фасетъчно разложение
в очите ти.

 

*

Разпилей ми контура.
Изравни ми границите.
Намачкай очертанията.
С остър поглед
на живо ме дери. 
С вълчи апетит
разграждай ме до хигс бозона.
Подхвърляй ме
в смахнатия си етер.
От край до край
на цялото ми съществуване
(като котешко кълбо).
И разхвърляш ли тотално всичко,
ще зная,
че си просто за обичане.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments