Мария Стоянова – Обречена

На изхода на живота ни чака само смъртта. Събуждаме се в тялото си и преследваме себе си. Чуваме сълзите на птиците, докато усещаме липсата на надежда в новите стихове на Мария Стоянова. 

Александър Арнаудов 

 

в събота привечер
когато всеки се прибира при някого
аз отхапвам от най-сладката дива ябълка
търкулвам я в горния ляв ъгъл
по пръстта която те обгражда

и не те чакам

 

сън

може би
някой
ще ме обича
толкова
нежно
така както
аз
теб

но не и ти

събуди ме

 

ти започна да се бориш за мен
в мига
в който ме изгуби
аз те спечелих
тогава
когато
загубих играта
и нямам храна
за пленените

освободих те
за да останеш
гладен

 

криеница

аз ще те търся дотогава
докато ти не ме догониш
първо ще се затичам
после ще спра
защото ще разбера
че не мога да продължа без теб
и ще разваля играта

 

автомобилът
който присветва зад мен
със същия цвят като моя
шофьорът в него
има цвета
на моите очи

знам го

спирам
и се затичвам
към себе си

 

преживях лятото
сама със себе си
за да имам сетива
да усетя
че есента е дошла
тиха и в унес
докато избирам кестен
който да пусна в джоба ти
за да стопли зимата

 

стоиш мокър под дъжда
от сълзите на птиците
които престанах да чувам
след теб

в мен има
само очакване
да прекосиш тишината
която разплака
и да я утешиш

след немия филм

 

заспивам сама
будя се със себе си
пустинната ми душа
обитава празно пространство
и продължава да лъже сърцето
че не това е умиране

 

влагата по устните ти
е
за да ме допуснеш
в себе си
да проникна в теб
без да боли

без страх
е
когато умираме
с някого

 

обречена

беше ми кръстопът
и уж аз избирах посоката
без да знам че
на север
на юг
на изток
на запад
лабиринт си ми

а на изхода
чака смъртта

 

наливаш ми надежда
докато готвиш
висококалорийна вечеря–любов

знаеш ли
че съм ненаситна

израснах
до контейнерите за смет
недохранена
от борба за остатъци

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments