Александър Арнаудов – Опитомяване

Първият човек е сърцето, а естественият прираст на смъртта, която е последната му пролет, е резултат от вечните му удари. Кръстът опитомява любовта ни, а между вкъщи и дома има пропаст в най-новите стихове на младия редактор и водещ на четенията на „Нова асоциална поезия“ в София и страната – Александър Арнаудов. Радикално имплозивна и лапидарно ексцесивна, екзистенциално интровертна поезия, даваща за пореден път солидна заявка за бъдещето на своя автор с неговия различен, крайно характерен и неумолимо разпознаваем поетичен глас.

 

опитомяване

разказваш тишината

в ръцете ми
небето тежи

светлината копае гроб
в очите ми

 

семейство

в картината на стената
корените тежат
и пропадат
вкъщи е далече
от дома ми

 

въртележка

площадката от детството
зазидана с времето
по пътя към вкъщи
ражда самотата

 

естествен прираст

дъждът пада преди кръвта
ангелите могат да плачат
през нашите очи

първият човек
беше сърцето

 

висящите градини

под костите на света
пониква земята

в дишащи гробове
обличаш кошмари

пропадаш нагоре
смъртта те прегръща

 

зимата протяга ръце
поотделно

сетивата ни погребват
студът диша в очите

небето се изкачва
по тялото ни
празнината замръзва

 

времето не расте

света разгражда
самотата
и ражда живота

когато се родихме
запомних само
че ме няма

 

катастрофа

времето е превишена скорост
света минава
пред очите ти

в миналото
няма оцелели

 

несъществен

ръката на времето
дълбае земята
под краката ни
страданието прохожда
и настъпва деня

 

жътва

времето покълва
дълбоко в земята

въжето се превръща в корен

смъртта е последната пролет

 

сътворение

Бог закъсня
да се роди

в очите ми
болката търси
дом

 

предишните

смъртта е отражение
в стъпките на времето

виждам децата ми
да продължават

 

произходът на небето

когато хората мечтаят
раждат празнината си

смъртта кръщава
чуждите деца

 

сянката ти вали
навътре в стените
годините забравиха
да проговорят

сърцето е крепост
в празнината
има безброй места

домът разкъсва младостта
на спомени

 

преди времето

убиват ме
цветовете на детски думи
забравили да пораснат

 

тишина

звукът е път
в празното тяло
прохожда времето

събираш самотата
в гласа на спомените
не чуваш спасение

 

сътворението на очите

протегнах ръце
надолу към сянката

времето не лекува
разтича се по стените
на тялото

остава само живота

 

дъхът ти е сътворение

животът разтваря корени
в ръцете ни
всички цветя са еднакви

слънцето покълва
по тялото на небето
остават гниещи плодове

 

инструментът на сътворението

тялото оглушава
ръцете умират
в мълчанието ти

 

наследникът на морето

под стъпките на времето
въздухът разтегля кораби

разкъсани в дълбокото
телата ни ръждясват
като котви

дъното е изход

 

строежът на човека

раждането е белег
по тялото на смъртта
самотата наследява
чужди татуировки

 

непознат език

границите раждат
думите които не зная
от етажите на света
най-долният е човека

мълчим заедно
с мислите си

 

самотата е имитация
на кръста
остана разпънат човека
Бог се разхожда сред нас

 

God is a woman

косата ти е сезона
в който се срещнахме
очите ти раждат вълни
загубили края на небето
в дланите ни
където увяхват изгрева и залеза

нямам спомени
от живота
името ти е рана
която зарасна

 

затъмнение

слънцето облича кожата ми
залезът търси небето
в твоето тяло

за кратко
не виждам очите ти

 

нощта е излишна
крилата са скрити
на кръстопът
погребани в погледа ми

всичко пропада
стигаме земята
която ни тъпче

разкъсваме вятъра
до изгрев

 

след години

времето е малко думи
говори на снимки
плаче с цветове

смъртта избледнява

имената избират края
с мълчание

 

вечност

само смъртта
живее по-кратко
от Бог

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments