Васил Прасков – Краят на поезията

Краят на поезията е началото на живота. Пишем стихове на черната му дъска с детския почерк на смъртта. Представяме ви новата публикация на редактора на списание „Нова асоциална поезия“ Васил Прасков.

 

двойка

на черната дъска на живота
пиша с детския почерк на смъртта

 

некролози

умираме

от такситата звучи рап
смъртта е в нашата посока

градът облечен в облаци
залязва

 

октомври
последните щурци свирят
погребалния марш

 

образцов дом

октомври
революцията е простряна на балкона
пушката на стената
чака чехов
да я забележи

 

нова година

животът
е като късмет
от баницата
който не се сбъдва

 

нощна смяна

сутрин
си стъпил здраво на земята
слънцето изгрява под краката ти

градът се възбужда

охраната на света
ляга да спи
и те сънува

 

*
охлювът – гнилата дрямка на камъка
гледа дъжда
и аз ще погледам

 

любов

огънах се пред теб
като пламък
разлях се
като вода
и замръзнах
като себе си

 

слушам
дъжда и скини пъпи –
музиката която мразиш
спокойствието с което
всеки ден се самоубивам
за да изплува кашлицата ти
от вените на мивката

 

принципът на удоволствието

сутрин обед и вечер
това което не те убива
те умъртвява

закусва те в спомени

павлов разглобява кучето
сексът между нас –
охлюви и предмети

 

сърцето не може да танцува
като щипка за пране на зърното
като слушалка на гърба
и ръка на корема

сърцето е момче на хирургическа маса
което се напикава

 

слепота

сълзят жените
като майки

не в птица издълбах
дома си

когато някой се обръща
аз тихо падам по очи

 

i against i

прекосяваш площада
с луната в дамската чантичка
срещу тебе жена
с мрежичка портокали

 

като няма хляб яжте поезия –
каза мария антоанета
и се самоизяде

 

раждането на трагедията

целуни ме
с гилотината
на сърцето си
наречи това
историческа трагедия
и нека най-после
да бъдем щастливи

 

рембо

поезията
е като футбола

трябва да се откажеш навреме

 

XX век

тялото ти е като на марлон брандо
усмивката като на джеймс дийн
ако пиеш коктейл ще е молотов
Бог е жената
която никога няма да имаш

 

небето живее
толкова високо

но винаги пада

пада
и ни поглъща

 

едип

изгубих очите си
като черна птица
в белите облаци
кацнала на рамото
на Бог

 

*
когато ме гледаш като небе
се чувствам толкова малък
едва проговорил
едва полетял

 

потъване

влизаш в мен
все по-надълбоко

над нас слънцето
блести като рана

залязва босият дом

 

кръвна картина

любовта е кръв
потекла от носа на смъртта
върху носната кърпичка на небето

 

in cold blood

забий в сърцето ми
кола на поезията
поръси ме
със светената вода на любовта
и остави Бог
да изпие кръвта ми

 

аз съм самотна бенка
на кожата ти
махнеш ли ме
ще умреш от рак

 

гледаме се като лодки
в открито море след буря
като лодки без гребла
без птици над мачтите
гледаме се в нашето мълчание
и тъмна е водата
в чашата на моя поглед

 

обичаш ме
и искаш от мен
Бог знае какво

 

краят на поезията

през август няма поезия
лятото ме съблича с поглед
всичко вече е написано
и премълчано

 

любовта ми към теб
е като детски кръстоносен поход
умира преди да стигне йерусалим
но продължава да обича

 

глас

умираме

животът е ту моята
ту твоята тишина

но смъртта е песента
в която правя любов с теб

 

любов

изгубена в студения вятър
птицата лети
неподвижно

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments