Ивона Иванова – Икар

Икар е злокачествен глад за близост, а животът му се разлива по бедрата ни. Сърцето е най-големият тумор, който се лекува единствено с безсмъртие. Започваме публикациите в меланхолния, есенен, летален ноември на брой 15 на електронно списание „Нова асоциална поезия“ със смъртните актове на един от най-култовите му редактори – д-р Ивона Иванова. Черни стихове за осъдени души.

 

Икар

животът на сина ти
се разлива по бедрата ми
заспиваме прегърнати
от воала на смъртта

 

*

мислите ти убиват
клетките са пълни
със злокачествен глад за близост
ясно е че изходът
от всичко това е безмилостен
почти е библейско
ти не си влюбен в мен
просто ме обичаш хронично

 

*

чета поезия на плажа
била съм тук и преди
в сънищата си
не мога да повярвам
че това е животът
който съм си избрала

 

Пътуване

майка ми гледа новините
и се надява
да не чуе за сблъсък
между тир и автобус

 

*

твоите думи са хищници
чак коленете ми не ги побират
кафеварката прелива от желания
в ретроградния меркурий
годежни пръстени
си избират хендсфри

 

*

животът ми е стенд ъп комеди
само че аз съм в публиката

 

*

стоя стабилно стъпила на земята
и да ме удариш няма да мръдна
аз съм еуфорията
преди изстрела в главата

безумно нужна
i hope she’s worth it

 

*

в затвора на депресията
започнах да копая тунели
с голите си ръце
всичките водеха към теб
от пръстта под ноктите
се заразих с ботулизъм
стигнах до теб
но ти беше щастлив

 

*

след теб чувствата се задушават
като новородено
обесено на пъпната си връв

трябваше да свърши още тогава

 

*

животът мирише на бира
на трийсет години
вече сме мъртви
балончета и дим
предвещават бъдещето –
залепени за дивана
аморални „работохолици“

 

*

пушейки последната систола на сърцето ти
за пречистване от несподелени неща
осъзнавам че съм забравила печката
(в нея гори любовта ни)
тичайки се спъвам в локва кръв
с формата на двете ни ръце
стиснати прегърнати завинаги
в ада ни посрещат с отворени обятия
ти си още тук но мен ме няма
нося те със себе си като синджирче
около врата
което все по-лесно се затяга

 

*

на тераси в разхвърляни нощи
когато душата ми е пълна с фасове
всичките от теб
обикновено пригасям
и тръгвам да търся
някой лост на който да се обеся
или пък с него да преобърна света
на някой друг човек
твоят е непоклатим
вечен
и заровен в двора ми

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments