Божидар Пангелов – Пътят към Халикарнас

Когато чувството се е разпаднало до фибри и още, и още, за да разкрие изворите си с вкус на есенна мента и пелин, майсторското перо на Божидар Пангелов събира търпеливо елементите, за да го извае отново и покаже цяло, и непокътнато.

Марин Маринов

 

Видение

Измислих те
до несъществуване.
Изваях те
до несътворимост.
Изследвах те
до непознаваемост.
Изписвах те
до несилуетност.
Дали си съществувала?

Видение.
Ангел
в нощта, която искаше да падне.

 

движения

каква горчивина

когато тук е есен
там е друг сезон
цветята други
луната се разпада на marmor lunensis
и се извайва в Пиета

цветя остават винаги за Ида

защо дойде
и ако си идвала
защо си тръгна

 

*
препиши сърцето ми
на черната си дъска
(с бял тебешир)

в тънкото време

когато забравиш страха си
без статус

и отвори небето

 

*
Потни ръце изсъхват в земята до китки забодени.
Дими…
Плугът се скрива.
Просто е есен.
Час за изгаряне
(на плевели).
Къде ще положиш семето златно,
дума измолена?
Мълчат могилите…

Небе – на бели облаци и на бразди.

 

след Гийом Аполинер

когато тя си отива
никога не се обръща
и сплита нощ венец
звучат подкови
зъзна

конят висок е и мрачен

тя никога не се завръща
“под моста Мирабо изтича Сена”

 

Пътят към Халикарнас

„Смърт… Заспиваш…
И толкова… И в тоя сън изчезват
душевният ти гнет и всички болки,
измъчващи плътта ни. Такъв завършек —
от бога да го просиш! Смърт… Заспиваш…
Заспиваш… И сънуваш може би? „

(Уилям Шекспир – Хамлет, прев. Валери Петров)

Подобно пилигрим
(тъй както всички)
в тази равновесна есен
вървя по ехо
на античен смях.
Отеквал
сред фризове и статуи,
и алабастър,
тъй както всеки смях
безгрижен. От
влюбено сърце.
Не се познавам. Няма и да помня.
Децата ми са къпани в нощната роса.
И хляб са яли от дланта ми.
Кръвта ми няма никой да откупи.
И не искам
прахта ми да изпие.

По червения път
върви човека,
като огнена цъфнала роза.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 15, ноември, 2018

Comments

comments