Слави Томов – Lovers

Цялото ми Atellier съм го натъпкал с книги и постери на боксьори по стените. И спомени от красиви и глезени момичета от лятото, които съм носил на ръце, понеже се разплакваха само от горещия пясък на Стария плаж ‘на Camus’…

Слави Томов

 

Our love lies

Нека говоря Ромина за онази Os cus de Judas пренаселена с дълго трупани спомени и неврози в нас, от която по-късно щяхме да получим гневни пристъпи и сини меланхолии; за пренебрегнатите gardenias по чиито дръжки се стичаха сълзи с вкус на райски бадеми и маслини,а фон дьо тенът оставяше петънца по шикозните ми ризи с големината на онзи наш лисабон, където нощта не съществувала; за слузестите дъна на метафизичните барки около кейовете, когато ти разказвах за Baladine любовницата на Rilke или за нощните пиаци около доковете пълни с евфемизмите на някаква любов, която лилити забрадени в тюркоазни шалове наричаха: облекчаване или изцеждане; нека ти говоря за красотата на белите каравели плаващи волни в красиви бутилки от моряшкo cinzano; за солената вода, с която измивах с език болезнените ти житейски аркади и плюнчех пръст върху клепачите ти, за да не те пусна отново да потънеш – нашите любовни лъжи, нашите истини, които ни превърнаха в още по-големи отшелници, реещи се лунатични фланьори в някакъв безумен тласък из таламуса на морето; нашите различни бягства из транзитните мотели с обгорени завеси от цигари или в измислени биполярни градини с дъх на цитруси и транквиланти, потни от маранята на някакъв зноен Юли; за пазарите във Faro удавени в: канела, мента и босилек, за моите ступори из дворците от мокър пясък, където чаровни куртизанки ме даряваха с любов, а аз полупиян след актовете пикаех тънко върху пристанищните контейнери заради инфекциите ми в уретъра; повтарях си твоите молитви Ромина, в някакви мантрични небивалици и опустошен, позволявах дори на много по-възрастни жени от мен да вкарват пръстите си дълбоко зад токата на колана ми, ровеха с пръсти зад токата на колана ми и ме тъпчеха с енергийни напитки в епилога да ги овъргалям в някоя квартира около пристанището; бяха велики жени, Ромина, велики, но самотни; и аз ги вадех от тази самота, въргалях ги, и ги вадех от тази самота

 

*
Стоя си кротък в моето Ателие, пия бира, пуша, чета си смирено: Wittgenstein и Kant.П първата ми звъни и ми споделя как духала на някакъв дъртак в хотел и сме имали много неща за доизказване между нас. Втората ми звъни и ми разказва, как всичко между нас вече било изстинало и се шибала в семейното легло с някакъв смотаняк. И в епилога още една несретница: Слави, няма да дойда при теб в Ателието ти. Ти какво си помисли, че няма да имам нужда от пари ли? Метафизични падения с курвенска екзистенция…

 

a praia azul

Slowly на Max Sedgley най-добре описва баровете около синия плаж пълни с авантюристични двойки, фриволни компании, които заради постоянните пътувания бъркат чаровно глаголните времена, cortesãs lindas, вкус на лайм, гренадин, натрошен лед, мартини – и някакво метафизично присъствие на Malcolm Lowry. През дълбоките следобеди, дамите пият ненатрапчиви коктейли, четат revistas de moda, а половинките им карат сърфове или разговарят по важни бизнес въпроси. И ако се опитам някак да разкажа още за този забравен южен парцел от небесния дизайнер може би трябва да спомена: playa blanca, тузарските бели яхти, нощните клубове удавени в сласт, пороци и субстанции, които те карат да разговаряш с всички светии от тайната вечеря. Там се запознах с Линда, а малко по-късно с нейния съпруг, стоях настрана, легнал върху един плажен шезлонг, четях Modiano и учех португалски думички и изрази, вечерите обикалях около баровете, флиртувах със скандинавки с разширени зеници от алкохола, имаше случаи да се събудя на сутринта в леглото дори с жена, за която не помня нищо от вечерта. След няколко дни посетих Линда, даваше festa de jardim…

 

Gaspara Stampa

Ако се опитам да опиша страстта на Gaspara Stampa към Collatino ще ми е нужнo някакво юлско синестезно azulejo, когато обирах с върха на езика си сладоледа с гриляж от кестени по края на устните на Ромина. Или гледах следобедите сам на плажа метафизичните удавници, които се бореха с вълните. Господи, изпращаше ми книги на Nabokov увити в бледо-тютюнева хартия пълни с ювелирни епистоларики от Вили във Южна Франция, а аз и споделях, че исках да напиша роман, където героят тича срещу тълпи от туристи в някакво безкрайно пладне с полепнала риза от пот по гърба и чете на плажа Pereira maintance или Conte Sainte Beuve на Пруст. Изпращаше ми елегантни небесно сини ризи в чиито сгъвки понякога слагаше малки и скъпи parfumes, с кратки небрежни обяснения писани върху бутикови салфетки от някакъв бароков Madrid на Marias или от близка квартира до родната къща на Jean Miro, топено френски сирена със зехтин и хляб, южни пазари, където скитала безметежна между летливи и хитри маври със зелени очи…

 

*
Онази зима движех с Арман из нощните барове до доковете. Помня ледения вятър, който изсушаване кожата на лицето ми, напукваше устните ми, а vip куртизанки с върха на пръстите си ме мажеха със собствената си слюнка. Помня все още зеленооката Мишел, в чиито коси напъхвах китките си, заради студовата алергия и как загася лампата, съблича коженото ми яке, събува, обувките ми и запалва цигара. Passion fixe , Мишел. Помня как лежа по гръб в някакъв ступор на леглото, зяпам дъното на морето, а Мишел чертае въображаеми спирали по челюстите и бедрата ми. Пиехме, любехме се до инфектиране,а когато ми раздереше гърба от бурната страст, заливаше гърба ми със силен афтършейв. Мишел и аз, как лежим на някакво хотелски легло и мълчим смалени от любов. Мълчим. Или аз и разказвам истории с Арман. Или за Jean. Как един път го отървах от шайка пияни моряци с автоматични ножове. След това почваше Мишел. Превъзбудена. Свила възглавницата на две заради големите мечти, които имаше. Мечтите и за южна casa до морето със сини дървени прозорци. Накрая заспиваше. Обичах я. Оставях парите до възглавницата. Целувах я по вътрешната ръка на китката и изхвърчах навън. Да търся Арман в някой пореден бар, пълен със скучаещи морски ангели чиито шии миришеха на дива мента

 

*
Ромина, страдаше от някаква психоза, а аз страдах от моя си невроза, аз страдах от някаква моя си дълга и хронична невроза и когато се запознах с Ромина, тя някак без да иска се опита да прехвърли своята си психоза /от детството/ върху мен, опита да замени моята хронична невроза с нейната психоза, но единственото което стана в епилога, че сблъскахме собствените си неврози и психози един в друг и накрая получихме още по- големи усложнения на тези психози и неврози. Бях зациклил в някакъв водовъртеж, който Modiano описва, бях зациклил в психозата на Ромина , с моята хронична невроза, циклех в нейната психоза с моята невроза и не можех да се освободя от петната на спомените, Michael Franks ми напомняше много, Nabokov в Other shores ми напомняше по-малко, но каквото и да ми напомняха емоционално Ромина бе предала част от нейната си психоза към моята невроза, Рoмина ми бе отдала собствената си дълго прикривана психоза, а аз- моята дълго прикривана невроза, но докато Ромина ме давеше всеки ден със собствените си болни фантазии, аз затъвах в моите невротични дупки, Ромина ме давеше в собствените си психозни моменти, и аз започнах да я давя в моите невротични моменти, и ако Ромина не знаеше понякога къде е границата, аз – знаех чудесно къде е границата, Ромина не знаеше къде е границата, аз – знаех чудесно къде е тази граница, знаех къде е тази граница, но продължавах да гледам психотичните бълнувания на Ромина, гледах тези бълнувания, но нямах смелост да се махна от тези бълнувания, и Ромина ме наричаше вътрешно невротик, и както ме наричаше вътрешно невротик, аз я наричах вътрешно – психотик, значи, Ромина беше психотик, аз бях – невротик , и Ромина някак усещаше тази моя дълго спотаена невроза , усещаше тази моя дълго спотаена невроза, но и аз усещах тази нейна хронична психоза, усещах тази нейна психоза, и не мислех че аз имам невроза, аз не мислех че имам невроза, но Ромина чудесни виждаше тази моя невроза, тя я виждаше, но не виждаше собствената си психоза

 

*
Значи, зимата живеехме с Кристина в една квартира до сините кейове. Помня, как сутринта тя се прибираше, шмугваше се на топло в завивките ми и заспиваше стиснала с пръстите си медальончето си на Święta Dziewica Maryja. Когато не ходеше да обслужва вечер моряци ме учеше на полски и ми четеше пасажи от Witold Gombrowitch и Библията. Набожна беше Кристина. Тя ме отучи да си слагам краката на масата. Тя ме отучи да пия бира направо от кутийката и след това с шут да я мятам през прозореца. Тя ме научи да спя върху бели чаршафи и да не и се нахвърлят като звяр в началото на любовните ни актове. Освен това, ми забрани да употребявам думата courtesas. Звучала грозно. Звучала пошло. И винаги я заменяше Актриса. Не знам какво харесваше в мен Кристина. Но в антрактите на страстта ни винаги шареше с пръсти по скулите ми, докосваше раменете ми или ме захапваше за врата. И така си я карах аз с Кристина. През деня, когато я нямаше, пиех по цял ден бира и пишех. Като ми омръзнеше отварях прозореца, пусках си Chet Baker Il mio Domani и стрелях театрално с пръсти по летящи дронове. Понякога движех с художници , четях Malcolm Lowry и пишех смущаващи писма на красиви барманки с руски акцент. Една сутрин Кристина не се появи. На следващата също. На третия ден късно вечерта отидох в баровете из кейовете да разпитвам за нея. Вдигаха рамене. Накрая един bandido се доближи до мен, виждал ме бил с нея, прошепна ми, че за последно я бил видял в компанията на някакъв Бразилски моряк. Пиели шампанско. Един срещу друг, а от устите им излизали облачета заради студа. Кристина била облечена в бяла пухена дреха, на лявата и китка имало елегантна верижка, а в скута и стоял огромен букет от ириси…

 

на Michael Gira, който ме спаси

ако се опитам да опиша в някакъв сънен реквием южните кейове блъскани от ледения вятър, може би трябва да разкажа това на фона на failure на swans. дъната на потните нощи пълни с: дързост, измами, доноси и любов. величието на някакво небе, което е побрало в гънките си низостите, двуличието и лъжите на красивите жени, които идваха да търсят бърза любов, но с някакъв ефирен манталитет на летливи cortesãs. нека пиша за среднощните шепоти на нощните бандити и играчи преоблечени като невинни ангели, които се къпеха в някаква метафизична похот, а в утрините обикаляха сънени около църквата, сричаха някакви измислени молитви пълни с моряшко арго и всяваха божествена мръсотия и червени петна по шиите и бузите на порядъчните жени. прости ми, Jean. когато колабирах от слабост по задните седалки на таксиметрови автомобили, когато с едната ръка ровех в косите на жени лабилни от някаква страст, с другата ги преджобвах, а в епилога вдигах задигнатото към небесния кучи син и короновах пристанищните Лилити в дълги словесни процесии пълни с несвързаните ми пиянски плеоназми. ако я нарека Íris, и я облека в някакъв следобед потънал в малагата на юга или я унижа, сигурно пак няма да мога да опиша харизматичното и присъствие и курвенската и красота в сиянието на морско сини ореоли в транзитни мотели: синините по коленете и, разширените зеници от алкохола и енергийните напитки, deixe tudo acabar, deixe tudo acabar, Senhor.
michael gira

 

lovers

Ако се опитам да опиша в някакъв сънен патос за любовта между Baladine Klossowska и Rilke , сигурно ще изпадна в някакъв пиянски монолог или лунатична невроза с мирис на някакъв ултрамаринените акварел на Yve Klein. Как лежим потни, с обриви по шиите и слабините и бършем в краищата на чаршафа собствената си слуз, поглеждаме някак плахо към разпятието на Христос, което покривахме преди дивашките ни актове с розовите дантели на Ромина и предварително се наранявахме. Con amore Jean. Когато шепнех в ухото и небесни psalms, a Ромина в някакъв Gospel на цинизма раздираше гърба ми и крещеше в ухото ми: набий ми го, набий ми го целия навътре. Нека да говоря и за синият покой пред църковните олтари с цвят на Marsala, където се мяркаха в някакъв холограмен срив сенките на : Divine и Stillitano, a под небесния купол се чуваха покаянията на божествени курви жигосани със sectio: проклето да е семето ви

 

*
Куртизанките никога не говорят за предишен клиент, когато са с друг. Никога. Освен това наричат любовта: облекчаване.
VIP феите говорят по няколко езика и ако си достатъчно наблюдателен по време на месечните им проклятия можеш да срещнеш тези кокетки в eclessia catholica или ortodoxa. Стоят смирени, слушат ангелските хорове пълни бароков cantos и сучат с красивите си пръсти разпятието на Христос. Проследих точно там Jasmine, бях: пиян, дързък и наранен. Влюбен бях в нея.Нарече ме долен циник, когато и казах че ще и го вкарам /казах ‘набутам’/ навсякъде. Хванах я за китката и я стиснах. Изохка. Каза, че и причинявам силна болка. Накрая се отскубна и офейка далече от Божественото дихание на това shrine. Помня, че пих няколко дена из баровете. Четях Dark avenues на Бунин, пишех и я издирвах. Накрая я намерих. В един луксозен хотел пълен с комарджии и авантюристи. Господи, бях със сако на Valentino. Гладко обръснат. С красива сребърна верижка на дясната ръка. След това доста моменти ми се губят. Помня как станах, как се срещнах с pimp-a и, как се изгледахме лошо, но аз му броих сумата, как влизам в стаята и, как погледите ни се срещат, как ми казва веднага да се разкарам, как аз отказах да се разкарам, как я хванах за шията, как тя ми раздира с нокти скулите, и как сутеньорът и нахълтва. Нахълтва и ми замахва, и после как и аз му замахвам. Казват, че преди да ме изхвърлят навън, тя взела парите и ги захвърила върху мен. Казват, че казала да се науча да обичам

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments