Пламен Пенев – Хладна светлина

Пламен Пенев е роден през 1970 г. в гр. Русе. Завършва висше образования във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий” (1996 г.). Защитава дисертация през 2008 г. – „Поезията на Иван Цанев в контекста на съвременната българска литература”. Член в Сдружението на българските писатели (от 2003) и на Съюза на учените в България (от 2010). С публикации е в специализирана периодика – „Лит. вестник”, „Лит. форум”, „Пламък”, „Арт форум”, на ел. изд. – „Лит. клуб”, „LiterNet”, „Publik-Republik”, „svobodata.com” и др. На няколко пъти печели нац. конкурси за поезия, сред които, с камерната поема „Дните през 2000 година”, голямата награда от юбилейния конкурс „Език свещен на моите деди…”, посветен на 150 години от рождението на Иван Вазов. През 2014-та, с „Критическа хроника. Животът на идеите”, печели конкурс в Министерството на културата за издаване в раздел научна продукция. Автор на стих. сб. „Императорът и северният вятър” (1999), „Дните през 2000 година” (2002), на симф. поема „Преносима памет” (2007), на цикъла поеми „Нови новозаветни записки” (2014), съдържащ – „Дневник от другия ден”, „Робството на мъртвите”, „Древен старец”, „Любови морета…”, „Ориентири”. Издава и „Критическа хроника…” (2014), монографията „Два тома за Иван Цанев” 1-2 том (2015), „Записки. Литературно-исторически етюди” (2016), поетическият сборник „Последни други брегове” (2015). През 2018-та излиза от печат лирическата поема на автора „Обич”. Има авторски и научни четения, публикации в Хърватия, Унгария, Словакия, Черна гора, Румъния. 

 

В мрак първороден здрачен в мрак неизвестен главата рояци
живи сърца пусти места вселенното горестно странстване
неспирен белият сняг разказва понася ни ставаме всичко това
леко което отдавна незримо ни чака пада белият сняг
напомня не ще го забравим защо сме когато обичаме
нещата дето прелитат в сенките видими цялото друго вречено
подобно мъгла в предутринно свое сънуване без тяло лице
само безсмъртна несвършваща същност

 

Искрящи цветя пречудни видения светлина през листа коси
и толкова лета из топли дебри обични вдъхновени
сякаш никога не е била истинска единствена
Преди да си отиде всяко шепнещо магично и другите звезди да си отидат
натам надолу с вечността с лодките от този бряг /или навярно птици привидения/
образи посрещаш губиш рояци спомени искрящи светли и свещени
към делтата на някаква река времето и вечността мълвящите морета
които викат и разказват невидими видения в които само вярваш вярват
Сребърна е мисълта и всяка още жива стъпка
през горести стаени подобно лес от тъмен плащ в тъга солена
в паметните листи погледите леки мечти с душата несломена
не ще го изразиш дали е нужно в дума или стих
насред безкрайни ереси бедствия без капчици души епохи неми и безкнижни
не ще го изразиш а трябва нека пишеш
което ни очаква в непроменното и търпеливо
с крила от край до край велика единствената тема
несломено вечното мълвено не спирай и записвай –

 

Когато небето се отваря до него ти невидим съзерцател
целият живот смирен добавен
И неясни пасажи нищо незначещи образи умовете изгубени
животът им сенки бледо бездарие
в мрак безнадеждност ничии никакви
тъжна мъгла която е всичко
Сякаш няма нищо друго когато слънцата са ненужни
кривините обявени за еднички истини тази хладна светлина
внушила своето подобие за единствена действителност –

 

В години места без душа хоризонти земи на всички мъртви трепетни прибрежия
разпознал единствено мъглите стъпващи сенки прозрачна каменна реалност
да бъдеш вречен сам през времена обречени
без вяра капчици надежди бедстващи стада погубена човечност
и ничии предадени приятелства търгуващо безчестие
Светят отсрещните прозорци далечен погаснал живот куха обвивка останала само
там да присъства непотребен изгубен светлик мрак без надежда
гледаш без да разбираш присъстваща сянка до другите много безименни –

 

Молитва ХVІ Из Просителни ектении
Чертаеш разпознаваш чакаш и нищо повече когато още си
Птица неведома лети изплита приказните
звездни орбити меридиани и съдби
да заспиш засънуваш отваряш очите
Звяр пресича разблудни бездни пространства залутани
горд сам епичен в спомнящата мисъл
Времето годините не са били
будните очи
само тръпнещите пръсти ги докосват
потъват в тяхното невидимо лице
Неспирни дъждове през тях си ти
птицата с летежите искрящи
дарени са съдбите

 

Безвестни изящни тунели
проходи улици
когато всичко без памет
дух без образи
само свистящи /руини/
Мечтаем живеем сънуваме там
горящи бездомия
вселени сякаш живени
пресичаме
в най-сетното наше изгнание

 

Един живот
неми охлювни тела
помислени вселени
заселени черупки
свистящи ветрове
невидима незнайна утрин

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments