Лъчезар Лозанов – Проговаряне

Лъчезар Лозанов e роден през 1953 г. в София. Завършил е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1975) и журналистика (1984). Работил е в радиото и в различни вестници, а понастоящем е редактор във в. „Българска армия“. Преди десети ноември рядко е публикуван, поради несъвместимост на поетиката му с литературните политики и практики на тогавашния режим, и се занимава основно със самиздат. Оттогава насам е публикувал стихове във вестниците „Студентска трибуна“, „Литературен фронт“, „Литературен форум“, „Ден“, „Литературен вестник“, „Сега“, „Капитал“ и др., в списанията „Септември“, „Пламък“, „Младеж“, „Страница“, „Факел“, „Съвременник“, в алманаха „Море“, автор и редактор е във вестника и списанията на СМЧ „Аудитория“, (2000). Автор е на няколко книги с поезия излизали в издателства като Жанет 45, Пергамент и др. – „Скъсай опаковката“ (1995), „Звярът“ (1999), „Иго“ (2002), „Стъклария“ (2016)…  В периода 1999-2014 г. е един от лидерите и идеолозите на групата за културен тероризъм „Рамбо 13“, която и понастоящем остава най-радикалният литературен проект у нас след падането на соцализма. Лозанов представи за първи път на живо стиховете си на сцената на Нова асоциална поезия по време на четенето на литературното движение в столичния клуб MAZE през месец септември.

 

Неподвижен

Отчупен съм от човек.
И недовършеното – довършваш.
Но колко време изгуби
да ловиш сойки, да създаваш океани.
С плюнка слепено, недовършеното
от звънтеж се разлепя. И стоя неподвижен
уплашен да не загина
от рязко движение.
А неподвижен не различавам
дупчиците-очи, от които започват
пипалата на други светове.
И с които роклята ти танцува в този привидно
така прозрачен въздух.
Сълза би отворила техните очи на пчели
но се страхувам – ще разлепи
всичко слепено от тебе.
Неподвижен въздух. Неподвижен човек.

 

Приятелства

Върху разрушените приятелства
Отново вдигам кули. И прозорци.
И балкони. Град огромен
с глъч и трескав
изтърсва своите детинщини. Въжета,
денкове със най-необходимото
тръсва пред вратата. Нетърпението
ни изхвърля. Без довиждане сме
върху трамплини и илюзии
Отпътуваме подобно дим.
Контурите на този град
сега са във главите ни.
Променят и скъсяват
сенки, сънища.
VIII августовски легион
разхвърлил брони, щитове
брани градовете на отвъдното.
Разрушен е Нове,
но и бегъл поглед е достатъчен –
сънищата ни превързват
приятелите врагове,
обитатели на този град.
Докосваш го – и диша.
Изгряват улиците.
Маршируват пленници.
Затишие.

 

 

Рум сървиз

Не те обичам – ми каза в гореща исландска лагуна
заобиколена от студ. Но гола въпреки.
Гейзерите не са случайна работа.
В Исландия дупчели, казваш – до 5 км
към топлата сърцевина с диамантени глави.
Водата с 400 градуса се връща – върти турбини.
Свети навсякъде. И е топло.
У нас тръбата стига плитко
и се плацикат варненски деца и старци
в зеленясала прозрачност, лъха сяра.
Моето търсене не проби отвъд красотата
до сърцето ти. Дълбах не по ирландски.
Всички крушки угаснаха. На юг сме интересни,
когато го правим на тъмно. От такава материя
сме направени.
Сонди, тръби – от какво са усукани,
да опипат гърчовете на лавата,
кротка, глезена и капризна.
Не знаеш
кога ще закуси с теб. Ще спре да е рум сървис.

 

 

Точило

„Вятър иде и аз те обичам…”
Биньо Иванов

Вятърът иде – и ти ме обичаш
точило от камък. Водата върти те.
Аз – медицинска стомана, обточен с искри,
отивам да срежа,
прозрачния стомах на Гаргантюа,
който в смях се тресе.
Вятърът, мях пълен с платна
с пиршества, движения, жажди, надежди
трябва да бъде нарязан, разглобен и разучен.
Магистрали с павета от смях.
Как се реже вятър, така гумен
отскоклив Пиеро, който спря
до моите устни, до твоите устни
и пусна безсмъртната си шега –
да искря между мекия камък
на една четвърт усмивка.
Вятърът иде – и ни обича,
макар такива – втвърдени,
режещи. И не дотам живи,
обидчиви, изтичащи. Неми.

 

Проговаряне

Понякога живея във Помпей.
Земята се напуква и размества
като уста. Ала езикът ѝ се спъва
в крайбрежна
aaaaaaaaaaaaaaулица на изобилието.
Заеква в Стабийските терми,
в подробните пресечки на империята.
Голям е Рим, попуквания, излъхване на сяра
го развеселяват. Идват майстори оттам,
замазват. Изправят изкривените врати,
изпъват
прозорци с пейзажи към морето.
Знатната Ректина, Плиний Стари
слизат по пътя. И със завист
следвам
aaaaaaaразкоша им и щедростта.
Последните три дни. Преди езикът
гневен и пелтечещ,
най-ясната си фраза да ни съобщи.

И да разкаже за живота им след 2 хилядолетия.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments