Марио Стоев-Анхело – Черните цветя

За нас е удоволствие да ви представим най-новите стихове на един от най-интересните и непредсказуеми автори на нашето списание – поетът Марио Стоев-Анхело, който за пореден път показва, че истинската поезия не признава никакви социални и асоциални граници. Тя просто е и обича.

 

*
всеки ден в сивото
слагаш розово
безмостие

 

*
разхвърляш ми живота
като кашон с детски играчки
и аз все ги събирам
така се научих да псувам

 

*
студен кренвирш
в един сутринта
и повторение “На кафе“
няма по-гадно

 

*
когато си отиде любовта
във ваза слагам черните цветя
когато дойде
сменям им водата

 

*
листата са се свили
на фунийки
пълни със звезди

 

няма да има
атлаз и коприна
в ковчега ми
и ковчег няма да има
най-много в някоя
кална канавка
някой пияница като мен
да ме залее с урина

 

*
стари картички
с чайки
с пясък
с вълни
и няколко стари
черупки от миди
прибирам морето си
в едно чекмедже

 

*
живях да срещна лудият човек
да срещна онзи щур човек
за който всеки залез – изгрев е
за който пеперудите са птици
за който няма гравитация
и си рисува всякакви измислици.
да гледа слънцето с отворени очи
и да обича всички грешници
да има стан на него да тъче
с листа от маточина и тинтява
да чува кукувици във снега
и нищичко да не забравя
живях да срещна онзи луд човек
и май го срещнах…
брадясалото му лице
аз всяка сутрин виждам в мойто огледало

 

*
винаги последния лист
остава недописан
но ти не можеш да видиш

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments