Иван Пецев – Изрязан от слънцето

Чуваме гарванова песен, която танцува около душата ни. Всеки контур по тялото ни оживява и се връщаме при смъртните. В последния зимен залез на живота ни, обличаме студа, който ни полага във вечността на новите стихове на Иван Пецев. 

Александър Арнаудов 

 

МАЛКАТА ГРЕШНИЦА

Бяхме само двамата в малката стая.
Аз, тя и дяволитата ѝ усмивка.
Същата тая дяволита усмивка,
дето можех да оприлича само на гарванова песен
и заради която три попа си хвърлиха расото,
а на нея забраниха да стъпва в църквата.

Сега тази усмивка танцуваше
като жрец с психични отклонения и нож в ръка
около душата ми,
а аз дори нямам расо, което да хвърля.

 

ЧЕРНАТА СЪБОТА

Чертая пентаграми по себе си
в поредния ми тъмен ритуал
и те зова,
а ти контур по контур оживяваш
и нахлуваш и в най-мрачните дебри
от съзнанието ми
за да внушиш на всеки демон там,
че е жив,
те – твои верни роби,
хвърлят ме в бездната, описана
от целувките ти.
И аз
малко след кулминацията,
изрязан от слънцето, изплют
от изгрева му,
се връщам обратно при смъртните
и с пръсти – безформени фигури лед,
те избърсвам от устните си,
избърсвам всеки къс
от примитивната ми душа
за да го потърся пак
следващата събота.

 

*
Тя, моят зимен залез,
рисува като Тициан
всеки мой ужас
и провесен в бездънната нощ зад очите ѝ,
впивам нокти в безформения си край,
поемам въздух за вопъл,
но затихвам безсилно в ръцете ѝ,
затихвам като Марсий в ръцете на Аполон.
Tя, облечена с мен,
завита в студ,
ме полага във вечността.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018

Comments

comments