Димитрина Желязкова – Етина – След гибелта

След гибелта ни спасява само усмивката на нечие присъствие. В тишината преживяваме чуждата смърт и разбираме, че времето не лекува. В съня откриваме, защо трябва да съществуваме в първата публикация на Димитрина Желязкова – Етина в списание „Нова асоциална поезия“, която наскоро издаде и дебютната си стихосбирка „На планета не случих“. Успех на книгата и на добър час!

Александър Арнаудов.

 

 

НE ЗНАМ КАКВИ ЧУВСТВА ПРЕДПОЧИТАМ.
Може би радост. Когато мога.
Останалите сами връхлитат.
Писала съм рекламни слогани,
но любовта умира
от такъв професионализъм.
Каквото в душата навлезе
не винаги с думи излиза.
Вземи моята мръсна любов.
Сред човеците няма невинни.
Затова сме на синя планета,
а не на пустинна.
Затова се движи водата
и върху нас се пролива
И сме от бога изплакани,
за да сме още живи.
Вземи моята мръсна любов.
Защото е осъзната.
И само насън и се струва,
че бяга към теб по водата.

 

МАЛКА ЧЕРНА РОКЛЯ

Искаш ли да се разходим
по тротоара.
Избирам да вървя
по бордюра.
Винаги го правя,
когато се сдобивам
с дързост.
Черно, бяло, черно, бяло…
Свършва
все някога увертюрата.
Даже и дългата.
Обичам момента,
в който бавната част
преминава в бърза.

Искаш ли малки дюкянчета,
с красиви неща и ненужни?
Аз ги купувам, защото
пръстите ми обичат дървото
или глината,
или стъклото,
които подаваш
с чупливо старание.
Знаеш ли колко струва
точно в тези минути
моето състояние?

Искаш ли часовник
на кулата,
тиктакането
на тънките токчета,
малката черна рокля,
в която присъствам нарочно.
И да се движиш полека
по дългия цип
към дома ми –
малката бяла къща
в ъгъла на съня ми.

 

ЗАЩОТО ВИНАГИ СЪМ ПРЕДПОЧИТАЛА
нощта след празника,
а не самия празник,
те моля – направи го да е иначе.
И ще очаквам,
колкото е нужно
усмивката на твоето пристигане
след гибелта
на тези стари демони,
които имат
твърде много пръсти.
Защото съм жена
и гледам битката –
търся вика ти
сред ехтеж от викове
и обещавам
после в тишината
да преживея всички
чужди смърти
и да се върна
силна до вратата,
в която идват сините ти стъпки.
Ела и направи го да е иначе.
Удавила съм
глухите си крясъци.
Сред розите
на моето будуване,
след дъждове,
в които не целувах,
ела и виж последното обичане.
Не смей да казваш
„Времето лекува.”
Аз имам устни.
Те са тъжно ничии.
Ела и направи го да е иначе,
защото иначето
съществува.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018

Comments

comments