Ивайло Василев – Белези

Времето се разминава със себе си и научаваме важните неща от живота, когато сме изправени пред непоправими събития. Силната воля и вярата се превръщат в движеща сила и помагат да открием правилният път в нашата гибел. Представяме ви дебютния разказ на  Ивайло Василев в списание Нова асоциална поезия. Авторът е роден на 29 Май 1983 година в гр. Генерал Тошево, където завършва и средното си образование. От 2000 година живее в гр. Варна, където се дипломира в Техническия университет със специалност Компютърни системи и технологии, и понастоящем работи в IT-сферата. С писане на поезия се занимава от най-ранна възраст, като в по-късни години започва да пише и къси разкази. Няма издадени произведения до този момент. Успех и на добър час от името на декадентската ни, асоциална редакция!

 

БЕЛЕЗИ

 

Беше толкова рано, че небето беше оцветено в онези нереални цветове от жълто, през розово до тъмно лилаво, които се раждаха само в топлите утрини на най-дългите дни. Силует на добре сложена жена с коса вързана на опашка се измъкна от жилищната сграда и се затича леко през градинката пред блока. Само понякога времето я спираше да направи сутрешния си крос, а в дни като този тя дори излизаше по-рано и увеличаваше маршрута си допълнително. В тези часове градът беше един голям спящ гигант, по чиито безмълвни улици тя обичаше да попива самота и спокойствие. Да се ражда отново и отново, брулена от сняг, къпана от дъжд или както днес, с изпълнени от вълшебно усещане сетива.

Юни 1995 г.

Най-високият от тях излезе напред и завъртя ключа в ключалката. Вратата към мазето на общежитието изскърца рязко и група момчета и момичета бързо се шмугнаха вътре. Някой натисна ключа за осветлението и луменисцентната светлина премигна няколко пъти, докато успя да освети влажния коридор и скупчените младежи в единия му край.

-Намерих много малко! – каза високото момче и демонстративно поклати пликче с кафеникав прах.

Останалите избухнаха в негодувание. Беше много по-малко от колкото бяха му платили по-рано. Едно от момчетата дори си позволи да го блъсне няколко пъти в гърдите, но беше поставен на място със звучен шамар с опакото на ръката. Иво, който всички знаеха като Дългия, беше всепризнатия тартор на контингента от проблемни деца в общежитието. Никой от групичката повече не се обади. Дългият хвърли пренебрежително пакетчето в лицето на едно от момчетата, хвана за ръката гаджето си и двамата бързо се скриха в тъмнината нагоре по коридора.

-Иво, защо им даде всичко, ти луд ли си? – прошепна момичето тихо, но остро. Гласът й напомняше на крясъка на граблива птица – дрезгав и хищен.

-Ани, нали знаеш колко те обичам? – Дългия се усмихна нахално и в тъмнината зъбите му проблеснаха едва-едва. – Запазих още толкова само за нас!

Опита се да я целуне, но тя се дръпна.

-Ужасен си!

Той пак опита и този път успя.

Май, 2014 г.

Оставаха петнадесет минути до края на часа. На последния чин едно момче стоеше само и леко приведено драскаше нещо по мръсно зелената му повърхност. Андреева млъкна и впи поглед в него, приближавайки го. На всички десетокласници им стана ясно какво ще последва. Познаваха я много добре. Или поне така си мислиха.

-Златко! – плътният й глас разцепи рязко мрака. Момчето се стресна.

Андреева седна на празния стол до него.

-Излез и продължи това, което показвах.

-Госпожо, аз…не мога. – омърлушен каза Златко, отдръпвайки се леко от учителката.

-Откъде знаеш, че не можеш, като не си направи труда да видиш какво е?

Момчето се отдръпна още повече и наведе глава встрани.

-Не ми пука! – гневно, но тихо и несигурно изсъска.

Погледът на учителката се заби толкова силно в ученика, че той се почуства като че ли отместен с още няколко милиметра назад.

-Стани и излез или пред класа, или от стаята. – гласът й режеше от самонадеяността му.

Златко ядосано дръпна стола си назад и погледна под чина да не би случайно да е дошъл с чанта на училище. Не беше. Стана тромаво и се запъти към вратата, но пътьом се загледа в схемата, проектирана на бялата дъска и тя му се стори прекалено позната. Забави крачка, почти спря, замисли се за секунда, след което неловко погледна към застиналата като ледена статуя на последния чин учителка. Тя само кимна насърчително, а момчето страхливо се насочи към компютъра на преподавателското място.

Госпожа Андреева преподаваше Чертане и Компютърна графика. Въпреки, че беше един от най-младите учители, тя имаше уважението и донякъде страха не само на учениците, но и на колегите си в училището. Беше изключително ерудирана и подготвена в предметите си. Никога не говореше излишно, рядко можеше да се долови някаква емоция в поведението й. Движеше стройното си силно тяло плавно и безшумно по коридорите, но в движенията й винаги се усещаше някакво напрежение, някаква едва видима нервност. Обличаше се много строго и скромно – панталон и сако и почти винаги черно поло, а в останалите случаи закопчана до горе тъмна риза. Дали заради това или заради някоя от безбройните истории, които учениците съчиняваха за тази мистериозна жена, скришом я наричаха Монахинята. Тя се преструваше, че не чува този прякор и не отдаваше внимание, така както правеше с всичко, което можеше да наруши личното й пространство. Единствената й колежка, която беше имала щастието да посети дома на Андреева, беше пръснала слуха как целия й апартамент е окичен с картини, нарисувани лично от нея – едновременно красиви, но и много странни. Всъщност това беше само наполовина вярно. Някои бяха на съпруга й.

 

Юни, 1995 г.

Ани се събуди свита на кълбо на пода в стаята си. Над нея се бяха надвесили две от възпитателките в училищното общежитие. Гласовете им бяха ужасни, причиняваха й силна болка. Виеше й се свят, гадеше й се и ужасно много я болеше корема. Стори й се, че е сънувала ужасен кошмар. Опита се бързо да отвори очи и да се събуди напълно, за да изгони гадното чувство от съня. Повдигна раменете си от земята и замъглените й очи постепенно фокусираха пред себе си. Левият ръкав на блузата й беше запретнат. Нужно й беше още малко време за да осъзнае реалността. Светло-сините й дънки бяха подгизнали от кръв. Реалността беше, че не беше сънувала никакъв кошмар.

Болезнените гласове отново закънтяха в главата й. Опитаха се да я вдигнат, но тя изпищя от остра болка в корема и отново се свлече. На вратата на стаята беше се струпала тълпа, която жужеще като рояк разтревожени оси. Две думи ясно се откроиха на няколко пъти в жуженето – Дългия беше.

Последваха дни, които бяха белязани от бясна поредица от събития, в които Ани като че ли участваше не като действащо лице, а като зрител. Или поне така останаха те в съзнанието й. Полицаи, лекари, възпитатели. Тялото и душата й бяха изследвани от безброй хора с различни лица, но с еднакви въпроси. Дойде дългоочакваният и така неприятен момент на пристигането на родителите й от Айтос. Сълзи, викове, клетви, присъди, порицания. Тя не можеше да разбере дали всичко това е драма или комедия. Дали събитията я изпълваха или изпразваха.

Всъщност я изпълваха с празнота.

Едно нещо много заболя. Тогава точно не беше болка, но с времето порастна като трънлив храст в нея и все повече и повече я бодеше и разкъсваше. Единственото нещо, което беше истински и реален, толкова земен спомен от тези ужасни дни.

Тъкмо я беше прегледала обстойно и болезнено, възрастната лекарка седна до нея  и кимайки назидателно просъска:

-Чудо ще е ако имаш деца, нали знаеш?

Момичето не знаеше.

Нищо не знаеше все още…

Родителите й я прибраха в родния й Айтос. Записаха я в местната гимназия и винаги я водеха и взимаха от училище. Понякога я заключваха в къщи. Не говореха за нея.

Но историите за Ани, бившата гордост на родителите си, отличничката в Езиковата гимназия в Бургас, я изпреварваха. Демонизирана и отблъсваща за всички, тя се оказа по-сама от колкото можеше да си представи. Обвита в тъмната мантия на зловещите слухове за себе си, тя се скри от всички. Бягаше често от училище. Рисуваше в тетрадката си най-красивите и кошмарни рисунки с химикал. Дишаше лепило. Клекнала някъде скрита.

Веднъж опита самоубийство. От скука. За отмъщение.

Може ли да е трагедия нещо, за което не си пролял и една сълза.

Сълзите се раждат от чувства, а Ани не чувстваше нищо, само все по-лека болка в корема. И една друга, зараждаща се.

На другото лято тя избяга от къщи. Със скромната заплатата на майка си.

Май 2014 г.

Златко не можа да завърши поставената му задача преди звънеца да бие края на часа. Но направи доста и беше близо. На тръгване се спогледаха с Андреева.

-Гледай да не избягаш следващия час. – гласът й беше все така режещ и дълбок, но като че ли в него се усети нотка на загриженост.

-Няма. – каза момчето, като сам не знаеше дали обещава или не.

Той беше отрастнал в лоша среда и редовно създаваше проблеми около себе си. Заради лоша дисциплина беше изгонен от предното си училище и като по чудо майка му успя да го запише в Техническата гимназия. Учителите бързо го разбраха какъв е и не го закачаха много много за да им вървят мирно часовете. Но, разбира се, не и г-жа Андреева. От първите часове тя му обръщаше специално внимание и изискваше от него и от още няколко момчета като него да взимат дейно участие в часа й. Естествено, това беше много тежък, много труден процес, от който често страдаше целия клас.

Но това беше една от характерните черти в педагогическата методика на Андреева. Тя бъркаше директно в раната, като занимаваше най-трудните и често най-безотговорните си ученици. От както работеше в училището беше така, останалите учители недоумяваха, а от ръководството открито я караха да промени начина си на работа. Това не стана. Постепенно с времето около младата учителка се създаде кръг от ученици, с които тя имаше по-тясна връзка. Все някой оставаше след училище или я търсеше в свободните часове. Тя им помагаше, консултираше и насочваше. И то не само по нейните учебни предмети, а често дори и за лични неща. Те всички бяха особени деца. Другите ги наричаха проблемни, но най-често бяха отритнати, недооценени, жигосани с някаква история. Андреева не говореше с тях за личния си живот, но въпреки това те я усещаха близка и й споделяха.

Така беше и този топъл майски ден. Лятото беше се домъкнало набързо през прозорците на училището и се беше разположило лежерно в празния кабинет по чертане. От двата отворени прозореца леко подухваше вятър с аромат на море и скорошни приключения. Две седемнадесет годишни момчета бяха седнали върху учителската катедра и си клатеха краката. Андреева довършваше нещо на компютъра, но въпреки това слушаше и се включваше в разговора на учениците. Хубавото време и узряващото лято бяха събудили момчешкото настроение и те си говориха за момичета. Лицата на момчетата се бяха зачервили от лек срам, че споделят подобни интимни мисли пред преподавателката. Гледайки ги, никой не би предполагал, че единия беше прекарал година в трудово-възпитателно училище, а другия беше изключван от училище на два пъти. Бяха две спокойни момчета по дънки и тениски, единия дори си носеше тетрадка.

-Казахте ми, че идвате да решавате домашно по математика, а не да си говорите за гаджета! – по някое време отбеляза учителката.

-Да бе! – шумно се разсмяха и двамата.

-Вие сте по-яка от гаджетата! – дръзко се изказа едното момче, което предизвика остър поглед от страна на учителката. Приятелят му го перна по врата, като жеста ясно показа, че и според него е прекалил.

Момчетата приемаха Андреева като странна симбиоза от наставник, приятел, родител и все пак хубава жена. Никой не оспорваше положениято й на строг и безкомпромисен учител, но изпитваха някакво привличане, което ги предразполагаше да се държат свободно пред нея, макар и в граници.

-Вие двамата няма ли да си ходите вече? – попита Андреева. – Очевидно няма да решавате задачи, а аз трябва да тръгвам вече.

-Пак ли ще водите онзи курс.

-Не съм длъжна да ти се отчитам, но да – имам курс след малко.

-Не Ви ли е страх да ходите там?

-Не. Повече ме е страх ти да не отидеш там.

Септември, 1996 г.

Писъци огласяха стълбището на малката неподдържана кооперация. Двадесет годишната студентка от втория етаж крещеше неистово на площадката пред отворената врата.  Мяташе като обезумяла дланите си, омазани целите в кръв. Беше очаквала всичко от лудата си съквартирантка, но не и да се опита да се самоубие вкъщи. След малко пристигна Бърза помощ и отнесе бялото като восък момиче, лежащо в коридора на малкия апартамент с простряни настрани ръце.

Две момичешки ръце. Две слаби момичешки ръце. Нацапани с татуировки и съсирена кръв.

Ани все пак се събуди. Опитът пак беше неуспешен, както и преди година с хапчетата. Щеше още да живее. През първия ден от събуждането си не успя да го осмисли. На следващия го разбра. И заплака. За първи път от години. И плака няколко дни. И още много нощи.

Ани искаше силно отплата. Искаше отмъщение. Вече не искаше да убие себе си. Искаше да убие Иво. Намери така чакания смисъл за съществуванието й. В дългите протяжни есенни дни в болницата имаше много време да мисли планове как ще го намери, издебне с нещо тежко и удря докато той пищи в краката й. Бинтованите й ръце несъзнателно потрепваха, готови да удрят и това й причиняваше болка, която я връщаше в реалността. И я караше пак да плаче. Дори мисълта, че се доближава до Иво я ужасяваше. Той беше силен, щеше да вземе оръжието на нейното отмъщение и дори не й се мислеше какво я чака тогава. Премисляше плановете си отново. Пак си представяше как го издебва на някое тъмно място, засилва се и го смила от бой. Затваряше очи и развихряше яростта си. Слабото крехко момиче с превързани ръце, което не можеше да иде до тоалетната само, искаше да убива човек…

Прекара в болницата двадесет и два дни. Успокои се. Не спря да плаче постоянно, разбира се. Но реши да опита да живее нормален живот. Все някога. На няколко пъти се среща с криминален психолог, жена на около четиридесет. Ани беше учудена колко прямо се държеше с тази непозната жена. Разговорите им й влияеха добре, като момичето дори обеща, че ще продължат и след изписването й от болницата.

Когато това изписване дойде, Ани се прибра в квартирата си, което докара съквартирантката й до истеричен страх и паника. Като че ли травмата у студентката от случилото се беше по-голяма, отколкото при самата Ани. Но тя не мислеше да се задържа там задълго. Психоложката й подхвърли на няколко път идеята да заживее в комуна. Разказите за скрито отдалечено място, където да работи и да се занимава с полезни неща, вляха надежда в крехката психика на страдащото момиче. Ани нямаше какво да губи. Дори живота си. Той като че ли беше достатъчно изгубен.

С надеждата, макар и бледа и далечна, дойде и смирението. Мисълта за сурово отмъщение се трансформираше в анализ. Дори по някаква причина да можеше да причини на Иво и частица от болката и унижението, което й причини той, неговият персонаж нямаше да изчезне от лицето на земята. Някъде там щеше да има хиляди, милиони други Ивовци. Арогантни, груби, причиняващи страдание. Мразещи себе си и изкарващи си го на околните. Неразбрани и безнадеждни.

Ани щеше да промени това. Поне малко. Това беше новата цел.

Май 2014 г.

Андреева винаги минаваше със свито сърце през бариерата. Отвори прозореца на колата, показа пропуска си и вкара колата в двора на Бургаския затвор. Всеки вторник и петък след часовете водеше курсове по компютърна грамотност на затворници. Това далеч не беше най-приятната работа. Пред тези тегави и изпънени с напрежение курсове дори часовете с най-безотговорните и нахални ученици изглеждаха като чай с приятелки. Макар че Андеева не пиеше чай. Нямаше и приятелки.

Повечето затворници не проявяваха никакъв интерес към учебната материя. Задяваха се с нея. Подхвърляха й това, което те разбираха като комплименти. Понякога се сдърпваха помежду си. Но преподавателката стискаше зъби и продължаваше. Даваше всичко от себе си. Най-вече търпение. Един от тези мъже да излезеше от тук с нови възможности пред себе си за нея щеше да е огромна победа. И компютърната грамотност нямаше да е фактор, ако това станеше. Разбира се, че не. Факторът щеше да е желанието за обучение в нещо ново и смислено.

По време на часа в кабинета цареше шумно и отнесено безхаберие. Навън пък цареше прекрасна майска привечер, през решетките на отворените прозорци тя напомняше за себе си с аромата на прясно цъфнали люляци. В душата на преподавателката обаче, това, което цареше беше безмълвна и хладна есен. Тези не бяха първите криминално проявени, които виждаше. Тя вярваше, че има бивши престъпници. Не вярваше, че има сили да ги открие или създаде. Но нямаше да спре да опитва. С децата беше по-лесно, неведнъж го беше виждала и усещала. Бурените се чистят, докато са млади и крехки. А тези мъже тук, бурените в тях отдавна бяха задушили всичко плодородно и красиво.

Или може би почти всичко. Андреева нямаше да спре да се опитва.

Август, 1997 г.

Михаил. Нейният Мишо. Силен, колкото физически така и духовно. Всички го обичаха, вярваха му и намираха сили в него. Отдавна той нямаше нужда да бъде тук. Отдавна беше чист. Но без него щеше да е толкова, толкова трудно. И на Ани и на десетките други момчета и момичета, мъже и жени, които през последните пет години бяха минали през тази комуна.

Вкаран вътре от брат си – известен бургаски адвокат, къде от братска любов, къде по-скоро от желание да бъде скрит от света.  Мишо беше прекарал влизо две години в затвора за разпространение на наркотици. Петното върху семейството на юристи беше огромно. В един момент той просто изчезна. Освободен предсрочно поради добро поведение. От един затвор искаха да го вкарат в друг, но далеч от очите на света. Мишо обаче не беше проспал времето си в затвора. Благодарение на невероятния си талант да татуира страхотно в полеви условия, той беше завързал силни връзки с тарторите в поземния свят на Бургас. И така, когато избяга от комуната при първия си престой вътре, бяха нужни няколко месеца да бъде открит. И върнат отново там с ясното предупреждение, че това е единствения начин да е жив въобще.

Да получиш такава заплаха от семейството си. Сигурно боли. Това си мислеше Ани, докато слушаше в дългите споделени вечери разказите на Мишо за живота му. Дотогава тя вярваше, че най-сурова е нейната съдба. Но разказите за затвора и униженията в него, за месеците прекарани в бягство от собственото семейство в най-гнусните места на този град, я накараха за първи път в живота си да съчувства на някой друг. Толкова общи болки имаше тя с него. Семейство, наркотици, бягства, живот на границата на съществуванието. Само той можеше истински да я разбере. През тези десет месеца вътре той създаде нов свят за нея. Рисуваше по тялото й красота, рисуваше в душата й надежда. Той й показа как да бъде нова, как да се изчисти и от отровата, и от страха. Той я накара да забрави онзи Иво.

Ани разбра. Любовта може да те направи много слаб или много силен. Зависи кого обичаш.

Май 2014 г.

Вече беше почти девет. Учителката се беше забавила повече, отколкото друг път. Искаше да мине през аптека, а отворени аптеки наблизо по това време нямаше. Беше дълъг ден и дори слънцето се беше уморило вече. Цветовете на небето бяха почти същите като сутринта, но в обратна последователност. Андреева паркира пред входа на блока. Изгаси колата и се взря в една точка някъде пред себе си. Стоя така безмълвно няколко минути, строгото изражение, което всички виждаха през целия ден изчезна. Лицето й се отпусна. Тук там се появиха и малки бръчки. А в очите сълзи. Тя заплака. Много, много сълзи чакаха да бъдат изплакани. Близо двадесет години те стояха и чакаха своя ред някъде дълбоко в нея. Имаше и за още много вечери, в които тя преди да се прибере, тихо и безутешно плачеше в колата, след това избърсваше сълзи и се качваше при съпруга си и Мая. А днес имаше и допълнителна причина да изпитва нервност и чувствителност. И голямо нетърпение да се прибере. Тя грабна бързо белия плик, който бе взела от аптеката и излезе от колата.

Андреева отключи входната врата и влезе в коридора на апартамента. Светна и бледожълтата светлина освети стените. По тях имаше много картини. Така както беше в цялото жилище. Картини на съпруга й и на самата нея. Ярки, странни и безкрайно красиви. В една от рамките вместо платно стояха няколко листа от тетрадка.

От кухнята се разнесе тракане, радостен вик и шум на бавно и трудно отваряне на врата. Подпирайки се на малка патерица на врата се показа осемгодишно момиче.

-Мамо! Защо закъсняваш? – продължително извика момичето и изкуцука към свалящата сакото си жена.

Къдравата коса и мургавата кожа подсказваха ясно, че Андреева не беше биологичната майка на детето. Но от пет години насам нея то наричаше “мамо” и в думата имаше цялата обич на света.

Прегърнаха се дълго, а за първи път през деня учителката се усмихна. Широко и със затворени очи.

От кухнята се показа и съпругът й.

-Здрасти, Ани! – наведе се леко и я скри в мощната си прегръдка. – Хайде идвай да ядем. Вечерята е готова. Приготвена от Мая и сервирана от мен.

Усмивка украси лицето му, покрито с посивяваща брада. Не си подхождаха въобще, той беше облечен в черен потник и камуфлажен панталон. Ръцете и гърбът му бяха покрити с татуировки и имаше черни обици на двете уши. Беше най-популярния татуист в Бургас.

-Вие сте се постарали доста днес! – гласът й беше престорено тържествен – Ще ме изчакате само малко да мина през банята, нали?

-Само побързай мамо. – каза Мая и изкуцука обратно в кухнята, дърпайки за ръката баща си. Преди да затвори вратата той се обърна и й се усмихна отново.

 

Жената остана сама в коридора. Бързо свали полото и панталона си, взе пакета от аптеката и изтича в помещението, което беше общо за баня и тоалетна. Изми усърдно ръцете си и вдигна лице към огледалото. Там по бельо стоеше жена, преполовила тридесетте с десетки татуировки, покриващи стройното й тяло. Имаше по целите ръце, по гърба, корема, гърдите и дори по краката си. Някои от тях бяха страхотни и въздействащи, други ужасно грозни и нелепи, като че ли някой се беше учил. Както беше и всъщност. Бяха спомен от мрачните дни на нейната ранна младост. Ани огледа себе си. Най-видна беше татуировката вляво на гърдите й – реалистично сърце, надрано като със пирон, върху което с красиви букви пишеше името на съпруга й – Михаил. Той не беше пожелал да направи тази татуировка и се наложи Ани да иде в друго студио. От вътрешната страна на двете й ръце, точно над китките, Мишо беше направил последните татуировки по тялото й – две изгряващи слънца. Част от лъчите на слънцата бяха белезите от ножче за бръснене върху вените й.

Ани седна на тоалетната чиния и бръкна в пакета от аптеката.

Пет минути по-късно апартамента се огласи от силен вик. Мишо изскочи бързо в коридора да види какво става. Там стоеше Ани само по хавлия. Тя протегна ръце към него. В дланите й, под двете изгряващи слънца имаше тест за бременност.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018

Comments

comments