Велислава Кандова – Тишината

Затваряме очите си за последно преди изгрева. Успяваме да видим единствено самотата си и брега на морето. Отпускаме се по течението на смъртта и си спомняме живота в новата публикация на Велислава Кандова.

Александър Арнаудов 

 

Без теб

Единственият път
в който докоснах сърцето ти
с малките си седефени нокти
бе мигът
в който затъквах
карамфил в джобчето на сакото
в пурпурната ти копринена кърпа
целунах меките ти бузи
наобратно
до крайчеца на тиксото придържащо обърканите ти устни
натиснах копчето на сакото
смъкнах го както ти моята рокля
и дръпнах въжето
циментът погълна те нежно
и те прегърна
така както моите пръсти те търсеха
целия
жадно
очите ти
бяха последни
отворени
миг преди да отплуват със мен
на дълбокото
и непонятно
безумно
обичам те
глупаво и детинско
колкото щеш
усмихнато
малка бяла маса
моите токчета
мокър цимент
изпотена чаша
сухо мартини овъргаляно в лед
тишината
моите устни оформени с ален молив
засмукващи твърда
зелена маслина
и сетния изгрев
без теб

 

Приказка за лека нощ

Баба Яга погледна
хензел и гретел
потопи пръст в казана
хубаво го осмука
замляска доволно
и помоли гретел да вземе с черпак главата на ариел
от нея приготвиха чудесна чорба заедно с флаундър и себастиан
Ерик щеше да дойде съвсем скоро
на романтична вечеря
с Яга
и тя държеше да няма червени косми в чорбата
хензел и гретел
с радост очакваха
новия си татко
пееха и редяха по масата
кристални чаши
и всички сребърни лъжици и вилици
събрани грижливо от ариел
Яга приготвяше пищна заря
по време на която да му пусне език
Сирени замечтано пригласяха тяхната песен се лееше из гората
омайвайки дърварите
тази нощ
бащата на хензел и гретел
щеше да заспи под бор
в прегръдките на леден мъх и да умре точно след три месеца от пневмоцистова пневмония



*

щурците откачат
и блъскат стъклата
до дето разтворя уста
отпия ли нежно от сребърен лъч
засмуквам
изплювайки четвърт луна
и ставаме още по тихи
и все по сами
ти в твоите меки завивки
аз в моите
сред хиляда щурци





Детски игри

*обича ме, не ме обича

любов е
да целуваш нозете ми
с вкус на смокини
докато
почистваш
бедрата ми
омазани в лепкав мазут
нежно
поливаш с бензин
мургавата ми кожа
а аз си играя
с кибрит




На свечеряване

Дълбока кашлица от хриптящи гърди
изпълзява котка рижа, зъзне под навес, настръхнала
лоза пробождаща капчука,
осеян в дупки ланшни, широки колкото кутре.
Колело подпряно о дървена къща,
с поцепени гуми, разпихнати, клекнали върху кривите капли.
Зяпам спиците.
Млада старица.
Унесена в спомени,
бавен сън на имане и на нямане,
жертва на сладка небивалица,
смуча солта от вехтите устни.
И удрям по масата с длани.
Отварям вратата с дихание.
Докосвам с пръст мократа кана,
любовен стон бавно изтръгва се.
Каня смъртта на гощавка,
бързат кокоши крака,
свечерява се.
Събранието взима решение с разточителна, дълбока прозявка.
Пияна разтварям сърце в морската пяна.
Омръзна ми любовното чакане.



Без теб

И съм там.
На брега на морето
вълните облизват краката ми,
легнала сред сухи треви,
с венци от осили оплетени.
Калинки прекосяват косата ми,
облаците потъват
в сините ириси,
морето измива брега.
Студено е.
Ледени са бедрата ми.
Китките са отпуснати.
Под ноктите-розови миди
стъклен пясък-бял, зелен, син,
влиза все по-навътре в живеца,
напомняйки за живота,
без теб.

 

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments