Жара Гавран – От нулата

Собственият ни сън е мястото, в което се раждаме сами. Тогава на ръба на душата ни изгаря цялата вселена. Но светлината е лъжа и пропадаме заедно с думите. Обръщаме часовника и започваме всичко отначало в новите стихове на Жара Гавран. 

Александър Арнаудов

 

*

честно казано не искам да съм никъде
Освен в собствения си сън
Където скариди миди раци риби пилешки шишчета пържоли кюфтета свежи плодове и зеленчуци и десет литра кава се наслаждават в устата ми
не искам да съм в най-дивите джаз клубове в Копенхаген танцувайки до сутринта
не искам да се побърквам от свобода в Кристиания сред весели откачалки и твърде много хашиш
не искам да не знам къде ще се събудя утре, нито да посрещам пълнолунието на най-пълната с комари автобусна спирка по средата на нищото с усмивка на лице
не искам да се къпя полугола празнувайки Сан Хуан по Барселонските плажове с два
цента в джоба
не искам да свиря на улицата където изкарвам 70 евро за 3 часа
нито на улицата където изкарвам едно евро за същото време
не искам да заспивам до жената която обичам
нито до жените чиито имена ми е трудно да запомня
искам да ям –
сега
може би да се изсера –
да погълна толкова много храна че да наторя всички правителствени сгради в света с почва за едно по-хубаво бъдеще
и след това да се озова в деня на зачеването си
и преди душата ми да влезе в семката
да получа следния въпрос:
– Извинете, искате ли да се родите?
– Не, мерси.
– Благодарим Ви! Хубав ден! Следващия, моля!

 

*

Почти полунощ е.
Демонът съска:
-Предай своя приятел,
мисли само за своя хляб на закуска.
-Но как да я погледна пак щастливо в очите след това,
да водиш двоен живот – не е ли това танц опасен?
-Имаш ли време за нова любов, просяк нещастен?
Сам скитам по улиците и в ушите ми
свирят дяволито цигулки
Прозорецът срещу мене свети в девет цвята
и от него отново гледа ме котка.
Колко ли загубила е от тези девет живота?
Била ли е в някой от тях човек, скимтящ от радост и болка?
Била ли е в някой от тях пазител на портала между лудост и Дух?
Била ли е Свръхсъзнание на нечия мисъл разчекнала се между Бога и рязането на лук?
Била ли е селянин, сноб, патриот, гном, вдовица, майка, баща, дете, влюбена, чиновник, войник, политик, артист, бежанец, малоумен турист, търговец, сирак, монах, старица или някой друг пациент в тази весела лудница, крадяща животи?
“ Системата днес функционира прекрасно.
В последния си живот бях птица и изяде ме котка.
Сега съм котка и ям птици.
Кой е подред – не помня. „
Измяука  ми тя, облиза си задника и изчезна.

 

*

горските духчета какво ми говорят
тихо, сега е ред на пустинните птеродактили
но да не забравяме и лунните китове
Във Великата Космическа катедрала
всеки търси себеизява в молитвите си
ако изпуснеш солницата на пода
и солта се разпилее
в хиляди малки светове
то тогава кой е Създателя на всичко
Ти или Господ
Или този преди него

 

*

Дните на горещото слънце се впиват в кръвта ми
Като сучащи на усойница
Ако зелените люспи покрили мозъка ми
Започнат да танцуват фламенко
Дали душата ми ще успее да мине през тях и да разруши реалността
Или мислите ми ще я изплюят като хиляди луни
Отпечатани на небето
Под което се къпем голи в болка и сол – хора от всички точки на Космоса
Надявайки се Любовта да не е илюзия

 

*

Всяка нощ седя на ръба на душата си
И от безкрайната космическа бездна
Ме гледат свирепо едни и същи чудовища
Усещам змийските езици в центъра на сърцето си
Вече нямам покой дори тук
Не ме яжте, моля ви!
Светлината ми е лъжа!
Светлината е надежда но не и любов
Също както слънцето е живот но не и обич
А пламъкът е крехък колкото един дъх…
Хей, пламъче, не угасвай
Баща ти е Луцифер
Но неговият баща е Бог
И двамата ронят горещи сълзи
За да върнат любовта в сърцата човешки
В една от тези сълзи, пламъче, ние дойдохме
Не позволявай на злите сили да те хванат в окултната си факла
Не позволявай на Дявола да те духне с шепота си от лъжи
Имай силата да бъдеш негово огледало
Душата има магическа плът
Но не е дреха
Не можеш да се скриеш в тропическите й гори
Ако свещта ти огрява цялата Вселена
Рано или късно алигатори от всички измерения ще дойдат да се нахранят с тебе
А съпротивата коства цял един живот
Един живот без твоите очи…
Един живот без ничии очи.

 

*

смъртта свири на тромпет в главата ми
от нотите излизат обезглавени мечти
Сфинкса я повдига за кръста
– Лека си като перце. –
   Време е за трите въпроса.
Целия жив Космос броди в душата ми
скитник съм дори в собствения си дух
и зад мене безкраен тунел от криви ритуални маски
преди да си стигна у дома
Исках да запазя поне малкия тропически остров за двете ни
да правим любов в потната джунгла
да ядем плодове
да плуваме с крокодилите
Но веднага щом стъпих на него
Призраците го видяха и го превзеха за себе си
ако ти напиша че те обичам
как да съм сигурна че същите прокълнати
които нощем ме тормозят в съня ми
няма да се покатерят по думите
и да нападнат и тебе

искам да го прошепна в ухото ти
само там мога да скрия истината
в скалите и вълните му да лежим заедно
нямам дом никъде
позволи ми да се скрия за малко при тебе

 

*

Грозно грачат гарваните в тропическите мрачнини
Детето ми тича като гол дивак с дрипи
Къде да я търся тая душа, кажи ми?
Взеха ми я.
Дяволите са облечени в хорски одежди
И носят усти които твърдят че искат да ти помогнат
Докато пресмятат как да те продадат за пет цента
Можеш да пропилееш цял живот летейки
С туптящо сърце в дланите
С усмивка сам да си забиваш ножовете които ти подават
Птицата не е птица когато кърви
Птицата е птица
Когато крилете й не се разтапят от слънцето

 

*

ако светът иска само да те чука
или да те използва
то изборът не е много голям
освен да бъдеш дух
милиони нови породи животни
из мозъчните ми канали
малко хора за споделяне
пътят от корените до короната –
камъкът на Сизиф
човешката уста е пещера
зад чиито пластове слюнка се крие Слънцето
ако светът ти предлага мечтите ти
а сърцето иска да е отшелник под лилавото небе
кой път е верният
да продължиш да кърпиш душата си с кръпки
да се обесиш с тънък червен конец когато навършиш 45
или просто да оставиш вълците да разкъсат впряга
на шейната на времето
и да завият яростно под пълната луна

 

*

всеки ден започвам да градя от нулата
духът ми е малко дете
което строи душата си в пясъчни замъци
и ги руши веднага след като са готови
а прашинките събира в пясъчни часовници
като тези на вратовете на голите диваци във фермата на времето
на много ментални нива отвъд фермата на Оруел
“ свободата идва след като и последната прашинка изтече. „
пише на мястото на десетте Божи заповеди
но защо след нея всички обръщат часовника на обратно
съжалявам, не вярвам в гласа отгоре
жонглирам с часовници под голото небе
и понякога чупя и тях
ако духът е свободен и без светлина
защо е толкова трудно да прескочиш болката

 

*

бирата се лее в търбуха от сутрешния махмурлук
духовете ни горят като гъби опарили слънцето
с отровата на истината
тъпчем се с евтини понички от пакистанския супермаркет
защото живота ни е кръгла нула
като бинарния код на всеки отшелник
който рита единиците с гордост
химикалите се разтварят в устата ми
като гориво за гумени глави
без очи
без уши
дишат смъртта си без воля
аз съм храбрият оловен войник
и нося крака си под ръка за дните в които
воините на светлината ще вървят без пушки на рамо
кой го пише тоя роман на живота
може би някоя маймуна която цели с обелки от банани
глупавите туристи и хвърля звездите като зарове
върху картата на абсурда
хората пак правят ремонт рано сутрин вместо да чукат жените си
докато Бетовен лайв пиано звучи от нечий прозорец
а ние отдолу си чешем задниците щастливо на улицата
с кенче в ръка

 

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018

Comments

comments