Стефания Милева – Възкресението

Всички чакаме възкресението си, когато душата се превърне в опустяла къща. Там търсим моменти на откровение, но откриваме само детството си. На небето няма място за нас и пропадаме в новите стихове на Стефания Милева.

Александър Арнаудов 

 

Връщам се
да прегърна
детството си
да му дам
сили
за всичко
което
предстои

 

Като илюзионист
превръщаш
сърцето ми
в къща
с три прозореца
синьо небе
и безброй
късчета
с цветни
оттенъци

внезапно
тръгваш
всичко
се сипе
на конфети
в тъмното
зад затворената
врата
на сърцето

 

*

Ще изчакам
възкресението си
да чуя
как пее
душата ти
в мен

 

*

Когато буден
изплуваш
от суетата
тихо
се смееш
като лудия
който вижда
невидимото

 

*

Търся те
и не те виждам
защото
ти
ме виждаш
но не ме търсиш

 

Един
от моментите
на откровение:
да правиш
музика
с мислите си

 

Часовникът
ме разсъблича
до гола самота

 

Слепецо
какво би дал
за десет минути
зрение
нищо
не бих дал
ще се озлобя
че виждат онези
които
не могат
да видят

 

Букетче
виолетки
в края
на възглавницата
нека
думите
спят

 

На седмото небе
нямаше
място
за толкова висока
стълба
и
той
се върна

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments