Людмила Петрова – Към вечността

Вятърът покани птиците да напуснат залеза. На небето сънят и тъмнитата гледат към тавана. Ние живеем на облаци и се молим да оцелеем. След смъртта продължаваме пътя си по крилете на ангели в новата публикация на Людмила Петрова. 

Александър Арнаудов

 

Сбогуване


Слънчоглед с трапчинки
завидя на птиците
по жиците.
Намигна им
и покани вятъра
да му посвири на китара.
Вятърът е плейбой.
Той носи на ревера си
сърцата на толкова тъжни
ята, които го напускат.
Слънчогледът обърна глава,
заслуша се, потънал в забрава.
Там някъде е
неговата недостижима
любима,
ярка и ослепителна.
Отива си със залеза.



Среднощно

Свещта щракна с пръсти
и проточи горещ език
към тавана.
Там се заизписваха рисунки.
Сенки и пламъци заиграха,
а мрежата на паяка.
ги закриляше.
Сънят ми обеща най-прекрасната
дестинация,далеч от умора и хора.
Тогава в мислите ми
нахлу тълпа
и с кални обувки
нашари бетона на спокойствието.
Гледам свещта и моля паяка
за протекция.


Пътуване

Ние живеем
в своите облаци.
Срещите ни раждат
животворен дъжд
или смъртоносни бури.
Често не разбираме, кога
пухкавото ни убежище
се е превърнало
в малко перце,
а ние отлитаме с него.
Пътуваме в прегръдките на вятъра
и се молим бъдещето да не е ураган.



*
Понякога търся
пожарогасител
за горящите мостове
в живота си.
Това, че не го намирам,
е знак.



След смъртта

Ще ме надживеят
снимките,
чиниите,
видеото,
фейсбук…
Физически съм тленна,
но душата
продължава пътя си.
Ангели небесни
с криле на птици
ще ме водят
към вечността.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments