Димитър Пенчев – Сянка на себе си

Любовта продължава да съществува и в сянката ти, дори когато си останал само сянка. Като отражение на единственото теб, в което си живял истински. Тя е подписът на светлината в теб. Представяме ви новите стихове на Димитър Пенчев в електронно списание „Нова асоциална поезия“

Ива Спиридонова 

 

*
Посадих дърво,
поливам го
с надежда
да не се превърна
в спомен,
докато чакам
теб под него.



*
Когато ме прегърна,
сляхме сенките си
в река,
телата ни
бяха моста,
по който
любовта премина
без да се завърне.



*
Любовта трябва
да е романтична –
смята всеки наивник,
докато не се удави
в сълзите си
и чак тогава
разбира –
любовта
се консумира.



*
Ще ти направя кафе  
от сълзите си,
за да усетиш
вкуса му,
като любов в сърцето
на пукната ваза
и цветя, увехнали
от нейното бягство.



*
Тишината,    
в която чувам
сълзите си,
ме убива
с твои думи.


Телефон
съм,
защото чувам
импулсите
на сърцето ти
като зов за
завръщане
в моето.



*
Стъпвам по
клавишите на
настроението ти
и се надявам
да не бъда
фалшива
мелодия,
от която да
се обърнеш
към залеза,
защото
съзерцанието му
успокоява
след всяка смърт
на избягали
от душата чувства.



*
Любовта ти   
е като сянката,
която не
настигнах
никога,
преди да спра
да я гоня.



*
Без теб
съм сянка
на себе си,
потъва в нощта
и слива се
с мрака,
умира самотна.

При изгрев
се раждам
с нова надежда,
че ще бъда друг,
но тя отново е тук,
за да ми напомни
как не мога без теб.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018

Comments

comments