Деси Нико – Триптих или На 30 трептях

Три важни момента в пребиваването ни на този свят: когато даваме живот (или решаваме, че май е по-добре да не дадем); когато се научаваме на живот след смъртта на основополагащо близък човек (или разбираме, че никога няма да живеем нормално след него); когато поемаме по пътя на призванието си (или завинаги се отклоняваме от него). В моя случай всички тези сътресения се паднаха около трийсетата ми година – и се роди този триптих.

Деси Нико 

 

Изнасилих го

В началото то самичко ми се предлагаше. Тичаше след мен по стълбите чак до горе, до мансардната кибритена кутийка, в която живеех. Нахлуваше в мислите ми под душа. Всеки път го отпращах. Самодоволно вярвах, че когато някой ден ми потрябва, ще мога просто да го повикам.

По онова време мислех за по-належащи проблеми. Имах празен пистолет, празен портфейл, празна утроба. Жадувах да напълня поне две от тези неща. С изгризани нокти се борих да избера оптимистичния път. Постепенно научих как да бъда човек с чадър, часовник и план; дори с фалшиво търпение, когато беше крайно необходимо. Накрая успях да напълня цялата чаша с мечти на средностатистическа 30-годишна жена.

За известно време съпруг и дете задушиха влечението ми да пълня оръжия. Сдобихме се с нов апартамент – няколко етажа по-надолу. Кантарът след раждането също показваше все по-надолу. Обитавайки общество, в което тези спадове се смятат за ръст в житейския ми успех, за момент дори познах вкуса на удовлетворението. Стигнах дотам да засадя цвете в жълтата саксия на новия ни балкон – нали вече нищо не трябваше да е празно.

Чувството на удовлетворение продължи няколко месеца. После дойде страшният ден. Никой не го споменава в наръчниците по оптимизъм – моментът, в който разбираш, че сбъдването на няколко мечти няма да те направи безусловно щастлив. Изведнъж си спомних, че не искам да бъда жената, която засажда цветя.

Отново посегнах към чекмеджето с пистолета. Но когато си си позволил да доведеш дете на този свят, не можеш просто така да се гръмнеш в корема. Вместо това вадиш картонена книжка от чекмеджето. Книжка за професиите.

„Мъниче? Каква искаш да станеш, когато пораснеш?“ Хубаво, че тя още не се беше научила да говори. Какво щях да ѝ кажа, ако можеше да ми подхвърли същия въпрос? Детската ми мечта беше да пиша. Направих ли го? Не, когато то се опитваше да привлече вниманието ми, аз го отбягвах. А сега, когато наистина го желая, то вече не се интересува от мен. Сигурно му е трудно да види творчески потенциал под изцапаната ми с кърма блуза.

Ето защо се наложи да го правя насила. Изнасилих го – моето вдъхновение.

 

 

Далия

Страх ме е да се къпя, когато сме сами двете вкъщи. Ами ако се разплаче, задави, разболее; ако навън се счупи гръмотевица, а вътре се промъкне крадец? Може да не чуя навреме заради водата от душа.

Страх ме е, но този път не издържам. Млякото тече, на пипане гърдите ми са като стегнати торби с орехи. Трябва да ги облекча с гореща вода преди да ги изцедя. Бавя се три минути, няма и толкова! С няколко мокри подскока вземам разстоянието от вратата на банята до вратата на спалнята. Заставам в рамката неподвижна, съвсем като нарисувана. Не искам да влизам – скърцането на паркета може да я събуди! – затова се взирам в кошарката през няколко квадратни метра сумрак. Диша ли?

Не диша. Господи, не диша! За по-малко от десет секунди успявам да крещя неистово, да прегръщам безжизненото телце, да го мокря с мляко и сълзи. Да се кача на перваза. Да скоча без колебание, защото съм убедена, че повече няма за какво да живея. Миг преди да срещна тротоара се сещам, че и аз имам майка, че и тя няма да иска да живее без мен.

Дали все пак да не се приближа, преди да изживея всичко това? Да проверя със сигурност дали диша?

Паркетът измърморва и Далия се усмихва в съня си.

 

 

Родителски контрол

 

„Докторе, искам смъртта да изглежда красива! Какво да направя?“

„Не мога да ви лъжа. Няма нищо красиво в смъртта.“

По дяволите този шибаняк с бялата му престилка! Само преди година бях в съседната болница, за да стана родител, да бъда силна, чиста и отговорна, а сега тук ми обясняват, че трябва да пусна собствения си родител без никаква битка. Имам нужда от конкретна задача, за която да се държа. Бялата престилка вече се постара да ме убеди, че нищо не можем да направим, за да спрем разпространението на карцинома. „Вероятно седмица-две,“ така каза. И сега трябва да си измисля нова мисия. Ще се постарая баща ми да си отиде красиво. С финес.

Чисто нова пижама, най-хубавият сатен, който успявам да намеря в бързината. Пералнята и сушилнята работят цял ден, за да мога да сменям калъфките на възглавниците в секундата, в която нещо неприятно капне по тях. Не мога да го сложа да лежи в стаята за гости, понеже ракът на белия дроб това прави – кара хората да се чувстват притиснати, когато лежат. Баща ми ще трябва да прекара последните си дни седнал. Настанявам го в креслото пред телевизора, любимата му кутия. Вече му е трудно да следи новините и сюжетите на филмите; старая се през цялото време да звучи хубава музика. Прозорците – широко отворени, за да влиза къснопролетен въздух. Така го оставям, преди да си легнем.

На сутринта установявам, че нещата не са минали по префинения начин, който съм си представяла. Баща ми не иска чист въздух, иска да пуши. Координацията му изневерява, не се е справял с уцелването на пепелника: фасове по пода, прогорени дупки в най-хубавия сатен на пижамата му. Опитал се е да смени и музикалния канал с нещо друго – екранът е черен, изисква код за родителски контрол.

„Телевизорът ти нещо не ме харесва,“ опитва да се майтапи баща ми.

Тичам в банята. Когато се налага да вземам важни решения, имам нужда да се гледам в очите. Днес огледалото ми показва жена, решила да се изправи пред смъртта с цялата чистота, на която е способна. Но съм забравила да включа в сметките бохемския стил на баща ми. Той е решил да се изправи пред смъртта с цялата жизнена мръсотия, на която е способен.

Вече знам какво да направя. Довечера ще му сложа нова кутия с цигари – достатъчно близо, за да я стига. Ще си стоя в стаята будна, да не вземе да направи пожар.

„Лека нощ, тати. Изключих родителския контрол.“

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments