Илияна Стоянова – Хляб насъщни

Вярата в доброто се изправя срещу ни като Титаник и катастрофира в нас заедно с всички спомени, които сме самите ние. Пътуването е началото на щастието в новата публикация в списание Нова асоциална поезия на Илияна Стоянова. 

Александър Арнаудов

 

Хляб насъщни

Белият щъркел трябва да си е мислел, че точно както предишни години всички ще забележат неговото завръщане. Той винаги беше източник на такава чиста радост за децата и толкова надежда за по-добра реколта за селяните. Но тази година никой дори не забеляза завръщането на величествената птица.

Музиката стана все по-силна и по-силна. Дядо отново се огледа наоколо и видя всички познати лица. Кметът в тъмен костюм, с медали, които блестят на утринното слънце. До него деца от местното училище в бели ризки, толкова светли и искрящи в контраст с тъмните износени дрехи на селяните до тях. После забеляза събралите се роднини и приятели, но едвам различи техните лица, сякаш всички емоции, чувства и спомени се сливаха в едно и всичко беше като в мъгла.    

Той не беше човек на словото и все пак желанието да каже нещо беше непреодолимо. Близо десетилетие неговите съселяни бяха събирали парите за това пътешествие и сега, когато най-сетне денят настъпи, той имаше усещането, че не само той заминава, но и цялото село заедно с него.

Дядо беше майсторил обувки цял живот. Едва десетгодишен го пратили в град на стотици километри далече, за да научи занаят. Първоначално чиракувал при далечен чичо в неговата пекарна на края на града. Но колкото и да се стараел, все не успявал да направи дори един хляб и накрая чичо му го пратил да помага в съседното обущарско дюкянче. И тогава, още първия ден всичко се наместило и придобило смисъл – различните инструменти, разнообразието от видове кожи, тяхната структура, миризма, цветове…

И сега дядо отиваше в Америка.

 

никога нечул
за Титаник
дядо маха
на чайка
върху айсберга

 

 

*

(На Невена)

Не можах да отида на гроба ти,
не успях.
Дълги сенки
и крясък на птици.
Не можах.
Запалени свещи
камъка галят с езици.
Не можах.
Плач на жена
и отронени мисли.
Притъмня.
Проскърцва на вятъра
белият кръст
и някак по-ниско е
твоята купчина пръст.
Не успях да отида на гроба ти,
не можах.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments