Мария Македонска – Поле за мъже

Небето пада и пришиваме залеза за залива. На границата между въздуха и водата е само дулото на пистолета. Никога няма да възкръснем или да се върнем в новите стихове на Мария Македонска.

Александър Арнаудов

 

ПОЛЕ ЗА МЪЖЕ

Мои руски момчета с жълти коси.
Най-безценни са онези три дни в края на лятото,
когато небето тежко пада върху пясъка
и пришива залива за залеза.
Тъжно ми е, мои съветски момчета с жълти коси.
Тъжно ми е за родината, за Сталин, за живота,
за майките, сестрите, братята, бащите,
за проститутките, за хляба, за лука…
Тъжно ми е, че тичахте голи в авангарда,
моравочервени от студа и водката.
Пенисите ви, сгърчени подскачаха
като мъртвородени плъхчета,
докато тичахте около танковете и пред танковете.
Тъжно ми е, че загубихте,
мои руски момчета с жълти коси.
Но не се обличайте.
Подредете се един до друг на брега на морето като жива стена.
Ето, идва прилива и ни поглъща.
Ние плуваме под вода.
И се разпадаме на молекули, водорасли,
родини, зими, Русии, капки дъжд по покрива на морето.
Ние плуваме.
Видима е границата между въздух и вода.
Но най-тънка е границата между бузите на задника на гола жена,
леко притиснала бутове, леко лъскава, леко матова.
На тая граница са умрели всички руски войници с жълти коси.
С едно око втренчени в залеза, с едно око, в барабана на пистолета.
Свършиха всички патрони.
Сбогом, мои съветски момчета!
Всичко трябва да умрем на границата.
Ако сме мъже.

 

НЕ Е ШЕПОТ

На кръста ти са те разпънали, Романтика.
Кървят обилно гениталиите ти,
защото пак възкръсна твоята месечната болест,
даваща убежище на хиляди микроби,
микроорганизми и съсиреци.
Коленича сега пред Голготата ти, Романтика.
Моля се в екстаз да ме благословиш
или поне да ми се изплюеш на главата,
че да ми заякне косъмът,
да стане лъскав, да хваща окото.
Но ти не поглеждаш надолу,
защото си кривогледа
защото си обичаш само дясната и лявата ръка.
А аз, дето ти ближа краката
пак съм под тебе в ниското
и само кървите ти ми текат по челото,
понеже то е бял хляб незаквасен, невтасъл и недопечен.
На крастата ти са те разпнали, Романтика.
Здраво са те заковали.
Да не избягаш.
Да не възкръснеш.
Да не се върнеш при нас.

 

ДВА ГРАМА

Обичам те
с обесени по телеграфните стълбове лястовици,
с размъкнати ластици на изхабените чорапи,
опънати по кокалестото краче.
Свършват точно на сантиметър под  чаталчето,
покрито с мека сива перушина.
Как потрепва от дъха ми –
сух и пясъчен мистрал.
Габриела, скъпа моя.
Само ти и аз по жиците,
залюлени от предсмъртен вятър.
Тази люлка едноока.
Я люлее ръката ми.
Ръката ми,
заровена в косите ти е сляпа.
И куца е ръката ми и няма я.
Обичам те,
обесила се на чорапите си
с бримките на устните, оголващи изтърканите зъби.
Стържат в сухата пръст като нокти петите ти.
Петите ти.
Еднооки са люлки гърдите…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018

Comments

comments