Емилиян Иванов – Тая година беше лятото твърде дъждовно

При култов ъндърграунд автор като Емилиян Иванов и прозата е поезия, а езикът – книгата на живота. С апокалиптично вълнение и радост ви представяме най-новия разказ на писателя в октомврийското самоубийство на света в брой 14 на електронно списание „Нова асоциална поезия“.

 

… един човек се бе облегнал на стария кафеавтомат под един полупробит навес в парка и, като зачака за голяма глътка горещо и горчиво кафе – захвана да си спомня и едва чуто – да шепне сам на себе си:

Тая година беше лятото твърде дъждовно; валеше, валеше, валеше – като в четиригодишния дъжд над Макондо в „Сто години самота” на Маркес, валеше като в „Призраци”-те от Ибсен; валеше; пчелите не можеха да съберат никакъв мед: и само който се е родил пчела, само той знае какво е да събираш мед в такова време; да, известно е, че комарите, напр., спокойно могат да летят и в дъжда; крилцата им са толкова нежни и още по-силни, та могат да вибрират като струните на цигулка и на виола за любов, с недокоснатите, нейни – от лъка – най- девствени подгласници, кога от тях се носят най-високите обертонове на копнежа и жаждата; най-недоловимите и тихи, най-плахи, нежни – унтертонове на огорчението, но и на надеждата, та да летят с устрема на самоубийци-камикадзета, заобикаляйки тежките и леко стипчиви – тъй както и самото сиво и гълъбооко небе – дъждовни капки, ако ще и да вали като из очите на самотно и разстроено детенце…; ала пчелите, това просто не го могат…; комарите събират кръв, колкото и по-сладка да е тя, а не мед и прашец, и не цветен нектар.. Да, цветя и плевели бяха вяло, колкото могли – разцъфтели, но техният – по-рядък от момчешки пясък, сок, бе разводнен, безвкусен, блудък…

“Добре, че Ти, читателю, поне не си пчела.”

Но есента по-друг характер показа – топла, топла, ласкава: дърветата пожълтяха, покриха се бързо със своята тежка, печална, позлата – не защото вече преваляше октомври, не: просто, защото така трябваше, и бе установила есента, че тъй подобава; явно има си ред; и всичко се покри с цветовете на тъгата и разлъката; на умората и закъснялата, топла, но изтощена, трепереща от първа старост и хладен, вече, северен вятър – любов…, макар да, дъждовете, като изневиделица – без и никой да се е надявал – престанаха; раззелениха се и разцъфтяха – съвсем – последните есенни плевели – от всяка пукнатина в земята, от всяка фуга в цимента, от всяка дупка в асфалта; отвсякъде гдето можеше – произрастяха щир, повитица, балур….. – плевели; и всички те, сякаш възторжено скандираха към Създателя: „Ако ще и Ти да загинеш; ние ще трябва да останем; ще цъфтим и пеем за безсмъртието Ти; ний няма да загинем никога, и гòркият ни злак и прости, грубовати цветове – няма да се спрат и пред лика на никоя зима, дори отминалата – да избуяват като безкрайното множество от най-семплите Ти, скромни и почти безлични имена; и няма да се спрем да даваме на Твоите пчели меда, що сладостта му най-добре говори и напомня, че Ти си тъй велик и съвършен, както и пре-сладък: като спасението на невинните, като гибелта на грешниците и гонителите…

И, сякаш напращяха кошери и тръвни като момински гърди – преливаха от меда, що пчелите се чудеха где да съберат и съхранят – бе тъмен и гъст, уханен и смолист като нард и като смирна; сякаш топлият и кристален, чист и лъчист есенен лазур се сгъсти – лепкав и сладък, тежък и омаен; опиянителен като скръб и като радост, като утешение и като надежда, като анархия и като хаос; като първа тъга и последна любов…

…бяхме един слетобед в есенната гора и си играехме на погребение; ти легна в една дълбока яма – вероятно послужила за капан за лисици, аз тържествено запях химна: ‘Requiem aeternam, Requiem aeternam Dona eis, Ганке ле!’, сетне; и малко преди да те покрия с голяма купчина есенни листа – погребан, аз се наведох, за да те целуна…, а ти подскочи – сякаш от ужас, или не просто ‘сякаш’… и хукна да бягаш – с всички сили, спъвайки се постоянно в нападали сухи клони и камъни – макар…

…и тъй, ти бързо, и по-точно веднага, се превърна в

Този, когoто плашех, всякога насилвах, и биех те, просто защото ме имаше – още откакто можем да помним;
и, дето всякога удрях, щом се разминем; а тъй копнеех да сме неразделни, че постоянно да те бия;
когото заключвах за цяла нощ, понякога в училище, във някое смрадливо гардеробче..,
карах те със часове да бръснеш [на портрета] мустаците на Сталин, веждите на Ботев, п*та на Саманта Фокс;
Когото карах да повръща с удари под слънчевия сплит, докато пее Химна, после 20 лицеви опори в повръщока да брои;
за когото обяснявах постоянно на момичетата, че не можеш да извадиш пишката си от гъза, нито пък, да я надигнеш и да си намъкнеш по-добре;
или пък, биех Те, загдето твоите младежки пъпки не цъфтят;
Когото мразех просто, щото бе единствения, дето можех да пребия всякога;
Когото всеки път обирах, и допълнително налагах, биваха ли повече парите Ти, загдето мъчиш се да ме подкупиш;
Ти, дето те карах на четири крака застанал, да скандираш: „Deutschland, Deutschland über alles… , белите ми кълки, няма кой да дига, мале,…” пред директорския кабинет;
Ти, от който се оплаквах постоянно на охраната, че отнемаш ми закуската, когато толкова е бедно моето семейство…;
… но купувах сандвичи за кучетата, за да гледаш как ги храня – дето знаех, че не си вечерял снощи, нито пък, закусвал днес…;
Ти…
…дали ще може някога да се завърнеш…,
аз нещо да ти кажа имам, даже трябва…, тъй ми е необходимо, а дори не помня твоето име; знам те просто като ‘Т и’…

„Витек. Името ми е Витек. Витек от Сàрмизегетýза” – отговори [вместо него] кафемашината.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments