Атанас Петров – Разстрел

Човек е само своето сърце, а романтиката – вечна, като факта, че животът ще ни разстреля в полунощ. Представяме ви еднопосочната улица между Бога и хората на Атанас Петров в отвъдното октомврийско лято на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Бог

И в своята
непохватност и безсилие,
и поради липсата на интелект,
но със сърце като вселена,
Той създаде Нас –
почти уроди –
двукраки,
двуръки,
с множество отверстия,
чрез които
ни изпълни с Любов.
И там, където
имаше едно в повече,
посочи и рече:
„Ти ще даряваш живот.
Ти ще си майката на живота.
Ти ще си Мен.“
И се оттегли в своята дрямка,
и ни забрави…

И като деца
изтървани от мисълта му,
и без контрол,
опиянени от свободата,
разгадахме времето,
разсъблякохме пространството
животът ни се превърна в лаборатория,
животът ни е чиста наука,
и уродливостта ни изби в интелект.

Предпочитам да съм сърце.

 

Разстрел

Днес ме разстрелват – точно в дванайсет,
когато вечерта се превръща във нощ,
когато мислите ми като уморени коне
препускащи в здрача, се пенят
и повръщат деня

Когато екранът на плазмата, преливащ от кръв,
гасне, а над главата ми рояк от въпроси.
Войната, дали е мехлем или цяр за пари?
Смъртта, дали е захаросан памук
или само жестокост?

Възкръсват ли мъртвите
в армия непобедима.
Как пикае човекът-стрела.
Батманът дали си има любима.
Брадърът дали е Биг или голям.

Изтрещял е светът и все тъй се носи
като река пред прага ми, река от мечти.
В нея са смъртта на баща ми,
на майка ми сетните дни,
на сина ми надеждите,
моите любови,
лудостта ми
и ти…

Днес,
точно в дванайсет,
когато вечерта се превръща във нощ,
се изправям пред теб – като дула са очите ти…
И ме разстрелват, и ми е хубаво да умра,
а в главата ми въпроси, въпроси…

 

Нощно бълнуване

 

Боли ме сърцето и усещам как се изнизва живота –
по терлици, безшумно, като някоя котка на покрива
дебнеща гълъби, и политам в нощта със охота, потъвам
във нейните сенки в преследване на поредния стих
И виждам от камбанарията на моята мисъл
как духът на Петришки объркан се шляе
по главната улица със шише лимонада,
с червена звезда на челото, и черна душа
анархистка

Оттатък площада – момиче в изящна карета
впрегнало стихът си като знамение,
обикаля изящно около и в сърцето ми,
а зад сърцето – укрит и смачкан, скрит некролог…

И пеят шадраваните прощалната песен на зимата,
и пролетта се пени щастлива във техните струи.
Нарцис черен – самотно разцъфнал се чуди в градинката,
кой вятър довял го е, неразбиращ многоцветната песен
на струите…

Боли ме… И няма спасение.
Котка да бях… Гълъби… Да си ги ловя…
А аз, като оня поет със китара ги целувам и храня,
и с тях опитвам да летя над площада.

 

 

Еднопосочна улица

Вървя омагьосан по тази
еднопосочна улица, толкова тясна,
че няма обръщане, няма измъкване.
Бавно се стеснява и в краят й
е точката всепоглъщаща,
от която и светлината не може избяга.

И вървя упорито като добиче към кланица,
и си свирукам романтичните песни от младостта си.
И си вярвам, че там някъде в тъмното
бляскат ножовете на моето щастие.

Не ме научи животът
да се крия зад мислите
и всеки жест да не приемам за истина,
всяка усмивка за влюбване,
всяко докосване за надежда,
да не вярвам в приятели,
да не слушам сърцето.
И никой не успя да ми каже,
че романтиката е за загубените…

 

Граница

Събрахме се със моите приятели
на границата между небето и земята.
Там – една черта, бразда ли бе,
ни отделяше от мъртвите.
И всеки стиснал в шепи болките, и страховете си,
бе готов да раздаде до последно
душата си за всекиго.
И тайно имената си римувахме
с това на любимите си хора,
и се надявахме, оттатък, господ
молбите ни да чуе.

И в това гъмжило от надежди,
обезумял, с очи на луд,
тайно се надявах, че като сняг
ще се стопят годините
и младостта ни ще се върне в пустия ни дом
с пролетта, и с дивния копнеж
по цъфналия люляк.
И ще завърти смехът ни колелото:
Ден и нощ, нощ и ден,
и отново ще сме двама,
и отново ще делим мечтите си…

А този гроб?

Мъртва моя, любовта ми не умира
заклещена в сърцето ми от милион надежди.
И все тъй е силен копнежът ми по теб.
Да знаеш само как сънувам,
как вървиш с походка на газела
и бялата ти рокля рисува картини по паважа,
и бели пеперуди от картините излитат,
и с вятъра се борят, и кацат уморени
на ръката, до венчалната халка.
И подушвам мирисът на мляко.
Как ухае само и попива в кадифената ти кожа…

Отново у дома?

Събрахме се
между земята и небето,
на оная граница, която
само мисълта чертае,
и никой не иска да ни чуе…

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments