Мария Стоянова – От ръба на света

Всяка среща ни води между тъмнината и светлината в очите. Само сенките забравят, че някога са съществували. Отвръщаме поглед от пътя на живота в новите стихове на Мария Стоянова.

Александър Арнаудов

 

по пътя на живота
след завоя
е неизвестното
спирам
затварям очи
за да си го представя
или
натискам газта
за да го пропътувам

 

ще те измисля
през септември
защото
не ми се случи
през август
така
никога
няма да забравям
че все някога
си съществувал

 

и когато си мисля
че съм разбрала всичко
тогава
това че си тук
отразен в очите ми
ми дава отговори
без да имам въпроси

 

вещица

научих само една магия
да те мисля с любов
а когато достигне до теб
ще позная вкуса ѝ
по устните ти

миг
преди да пристъпя
към кладата

 

студът попива
в лятна ми рокля
разкъсва я
и я разтваря
в себе си

в голотата си есенна
чакам те

покрий ме
с листопадно присъствие

 

някой ден
ще си тръгна завинаги
не бързай да ме последваш
ще съм счупила ключа
не викай за помощ
на масата ще има вино
пий
и скочи
от ръба на света ни

 

аз – направо
ти – наляво
на светофара
където
се разминах
с любовта

 

бъркам в меда
с пръсти
лъжицата е за дявола
лепнещата сладост
по мен
за теб

 

погали светлините
които прозират
в косите ми
сянка
изплъзваща се
между пръстите
на смътното ти предчувствие
че ще ти бъда деня
след нощта
в която
погалиш косите ми

 

остани си отвън
не пристъпвай навътре
безразличието ми
ще те вкамени
а аз не искам
да си вечност
във временното ми
убежище

 

само спрелите да дишат
са обичали
до живот
ние оставаме
за още една
умъртвяваща ни
любов

 

ще те хвана за ръка
ще те изведа от тъмното
към светлото
и докато очите ти
привикват с промяната
ще си отида
за да не ме познаеш
ако ме срещнеш пак
и се влюбиш

 

едно влюбване
е разстоянието
между нас
достатъчно
за да се изгубим
завинаги

 

когато тръгна

осъзнах
че обичам

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018

Comments

comments