Диана Димитрова – Нямам изход

Всяка дума е въже за бесене. Не знаем посоките, нито времето и затова се скитаме по чужди пътища. Само залезът расте и започваме да се плашим от самотата си. Смъртта дебне от всеки стих в новата публикация на Диана Димитрова.

Александър Арнаудов

 

*

не обичам гари
винаги трудно съм се ориентирала по пероните
хващала съм грешни влакове
пътувала съм по чужди пътища
догато не разбрах
че не гарите и влаковете имат значение
а пътят
който винаги те води на правилното място
дори и да си объркала влака
срещаш хиляди хора
чуваш стотици разговори
но те преминават покрай теб
като транзитни гари
но един ден влакът катастрофира
твоят влак
онзи в главата ти
милиони малки парченца отломки се разпръскват в пространството
виждаш вътрешните си органи по релсите
и един непознат
който прибира сърцето ти
във вътрешният си джоб
после заспиваш


*

Тиха съм.
Като окото на буря.
Студена.
Като плажна песъчинка през ноември.
И какво, като сме направени от звезден прах,
като вместо да се топлим, зъзнем.
Като снежинки върху прозорец сме.
Като тиха нощ през август.
Сто години самота, но не по Маркес,
а по желание.



*

лъжите са като гладни кучета
лаещи
хапещи
бясни
нахраниш ли ги
се превръщат в приятели



*

имаш белези по гривата
и сол по кожата
не са от мен
аз нося само въпросителни
във вехта малка чантичка
понякога дори оставям удивителни
и правя малки ранички
в сърцето
в мислите
при вдишване

издишай



*

будна съм от хилядолетие
нося се по течението на река
която не се влива никъде
не разпознавам посоките
нямам крила
нямам път
нямам изход


*

говори ми бавно
устните ти са мои скоростни отсечки в съзнанието
сърцевидни завои
с тях ми рисуваш остров на рамото
и кораби с аромат на мохито
топиш предразсъдъци
превръщаш ме в малък ментов бонбон
избираш зеленото хапче, Нео
мен



*

обичам да нося скъсани дънки
един ден ще ме погребат с такива
и това ще е последното ми желание
първото беше ти
но кръпки за сърцето ми повече няма




*

реалността е възрастна кисела лелка
затова прави война
не любов
то и хипитата умряха
а има още толкова трева за пушене



*

залезите в мен растат
узряват
дават плодове
изсъхват
скриват се на топло
под снега на римите
напролет
се превръщат в изгреви



*

един ден ще се събудя
на обратната страна на луната
само за да разбера
че не съм съществувала
никъде
никога
ще помня единствено думите
които не ми каза
ти
глухонемият



*

пулсираш между слепоочията
сливаш се с артериалното налягане
опитваш се да слезеш към сърцето
но там е заключено
и ключ няма
ако надеждата не се самоубие
ако си Бонд
Джеймс Бонд
ако Апокалипсисът се отложи
ще те поканя на чаша любов
ако не умрем преди това
ще е завинаги




*

съчинявам си истории с призраци
плаша се
наужким
наистина също се плаша
от себе си



*

като сълза по бузата на нощта
се стичам в канала на живота
смъртта ме дебне като бездомна котка
докато рисувам сърца по стената



*
сплитам думи на плитки
оплитам въжета
за бесене

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018

Comments

comments