Валентина Йотова – Единственият изход от живота

Любовта до смърт е единственият изход от живота. За нас е удоволствие да ви представим най-новите стихове на Валентина Йотова, украшението на рубриката на нашето издание за класическо писане – Нова асоциална класика, която миналия месец спечели националната награда за поезия „Мара Белчева“.

 

ПРЕДИ ДА ИЗРЕКА АМИН

Не се научих да крещя.
А имам нужда да го сторя.
Да вия с глас срещу нощта
от счупения си прозорец.

Вълчица в мен да се роди,
когато месецът кръвяса.
Да срина тъпите звезди.
И – може би, да вампирясам.

На тъжния да дам нишан –
да спре най-сетне да тъгува.
Живяхме сред обран бостан,
да жаля? – пет пари не струва.

На лошия да пратя сън,
на алчния – торба със пепел,
и двамата да разберат –
пръстта изтрива всеки белег.

Да може да ви бъде страж –
харизвам болката от воя,
и на страхливия – кураж –
обратно да се върне в строя.

На мама и на моя син –
сълза – че много ги обичам.
Преди да изрека – Амин! –
успях ли да ви кажа всичко?

Почувстваш ли във някой ден,
че никъде надежда няма –
дошло е време да си с мен.
И срещу Бог да вием двама.

 

РАКИЯ ЗА ГОСПОД

На цигулка ли свиреше Господ
тази вечер във старата кръчма?
Някой беше вратата залостил,
миг преди да започне да мръква.

Седем-осем квартални пияници
се въртяха навън като псета,
сякаш спали в порутена кланица –
озверели от глад и несрета.

А пък звуците, уж приглушени,
се взривиха в душите заспали.
Чух съседа как страшно изстена,
сетне своята къща запали.

Друг се бесеше вън на перваза,
трети: – Аз съм предател! – крещеше.
Плъзна мръсна и адска зараза
по етажите и фоайето.

Разфучаха се бесни линейки,
пътят – чер почерня! – от ченгета.
А над нас – същи бели жалейки,
снежни позиви пусна небето.

Най-накрая разбиха вратата,
обсадена отвън с мегафони.
Вкаменени, стояхме на прага,
сякаш някой кова ни с пирони.

Вътре, в кръчмата, нямаше никой.
С нас ли Господ днес се сбогуваше?
Беше тъмно и прашно. И тихо.
И кварталът навярно сънуваше.

 

ОТВЪД СУБТИТРИТЕ НА СЕРИАЛА

Какво все още има да делим?
Пари, любов, неслучени оргазми?
Изчезнаха като цигарен дим
и хората, и светлото по празник.

Довчера бяхме млади и добри,
нахъсени и диви – непокорни!
А днес внезапно грохваме! – дори
ни подиграват уличните фльорци.

От онзи свят – и аз, дошла пеша,
не нося с мене никаква утеха.
И вече нямам право да греша
в сърцето си – под дрипавата дреха.

Обичайте се – просто, и сега! –
ни рай, ни ад оттатък съществуват.
Там само Господ знае докога
какво и колко всеки тук е струвал.

Живеем си в сапунен сериал –
намръщени, обидени, сърдити.
Все другият е крив и неразбрал.
А точно той ще ни склопи очите.

С какво ще ни запомни този век? –
нима с безумната ни надпревара
да смачкаме любимия човек,
и праведни светът да ни изкара?

Обичайте… обичайте – до смърт! –
единственият изход от живота.
Преселим ли се някога отвъд,
с най-светлата ви обич да ви помнят.

 

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

Тя дойде пред разделната нощ – от незнайна посока.
И блестяха косите ѝ мокри в здрача – до съмване.
Той копнял бе с години страстта на водите дълбоки
и – когато я люби – докрай да обяздва дъха ѝ.

Да съзира в очите ѝ – бавно – как зрее луната,
да я следва нагоре по хълма – и с нея да литне,
да забрави за всичко, което ги дебне оттатък.
Полунощ е сега – и неверен часът за молитва.

Тя е негова само за ден – а денят се изнизва
и нощта галопира към изток – защото е август.
И треперят – прегърнати двама – под облачна риза –
врабчета, в които живеят несбъднати ангели.

Те загърбват оковите брачни, деца и партньори,
любопитни съседки, които зловонно шушукат.
Тя е негова днес – в ръждивата сянка на ореха,
и сърцата им изгревът само след миг ще пропука.

Ала щом пред олтара на всички неказани думи –
след последната ласка дъждът се превърне във грохот,
в тишината – изтръпнала от любовно безумие –
ще отекне накрая победният взрив на живота.

Ако сводът предесенно с черна сгурия се пълни
и – бездънна – нощта сипе пепел и дим безпощадно –
той е сринал небесния рай със отчаяни мълнии.
И за нея от Космоса всички звезди е откраднал.

 

СЪН ОТ УТРЕШНИЯ ДЕН

Това е сън. Из нощното небе
се гонят полудели Персеиди.
Не ме буди във утрешния ден,
защото вече знам, че ще си идеш.

И знам – щом съска есента у мен –
тревите са простили на косача.
Не ме буди във утрешния ден.
Не искам да ме видиш как ще плача.

Как отзвучава сетният рефрен…
И болката понякога си струва.
Не ме буди във утрешния ден.
Така ще мога дълго да сънувам!

Животът някак ще си продължи –
подхлъзнах се в поредната му драма.
Във утрешния ден не ме буди –
по-лесно е да мислиш, че ме няма.

На залеза с лисичите следи
заблудата е сладка и красива.
Във утрешния ден не ме буди.
Без тебе няма смисъл да съм жива.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

 

Comments

comments