Хайри Хамдан – Пустинята каза

След излизането на чудесната стихосбирка на Хайри Хамдан „Последен портал“ (ИК Жанет45, 2018), за нас е чест и удоволствие да ви представим откъс и от ръкописа на най-новата му прозаична книга – „Пустинята каза“.

 

*
Той почувства ускорения си пулс. Сърцето му прескачаше в гърдите му. Едва успя да вдигне ръка над главата си, но не можа да изкаже докрай едно полезно изречение.
След час, тялото му се успокои, сърцето му се укроти, кризата премина. Човечецът се усмихна. Вероятно не бе разбрал, че е получил миниинфаркт. Какво пък толкова!
Едно врабче кацна на прозореца и запя.
Единствено той го разбра. Вероятно беше осъзнал, че е пътник, но нямаше нищо против, щом врабчето ще е негов бъдещ спътник.

 

*

Навсякъде аромати атакуваха съзнанието му. Не му даваха мира, докато не пробудят всяка заспала клетка в паметта, макар скоро да я бе предложил за продан на търг.
Обонянието му търсеше един забравен аромат, преследваше го, тъй като му имаше голямо доверие.
Стигна до една отдалечена сергия. Брадатият старец продаваше зелени бадеми.
Господи! Как някога заедно са яли до насита зелени бадеми, потопени в сол? Наслаждаваха са се на тръпчивия вкус и се целуваха, и се любеха, и се кълняха във вяра и изневяра.
Хитро прикри сълзите си. Продавачът зад тезгяха се усмихна любезно и не настоя за обяснения. Сложил му килограм и 100 грама отгоре, в името на подтиснатите спомени дълбоко в нас.

 

*

– Настояваше да играе този танц до припадък. Припадна преди да го започне, макар да бе убеден, че го е изиграл до последната стъпка.

 

*

През целия ден му беше криво. Накрая пристигна междуградският рейс. Спря го по никое време, посред нищото на магистралата на живота.
Всъщност, водачът го съжали и имаше голямо желание да му помогне, отвори му предната врата.
– Благодаря, че спря голямата машина, приятелю! Търся огънче. Цигарата ми не вярва на случаен студен огън.
Как да не се трогнат! Повечето будни пушачи веднага му предложиха огънче, за да запали дузина цигари, за да стопли замръзналата си памет.

 

*

Стигна до границата, но за своя изнедада не намери никакви гранични пунктове, макар да бе сигурен, че нататък е друг свят, опасен, тъмен и забранен.
Съседите бяха чуждоземни. С тях не се подържаха добросъседски отношения.
Как така изведнъж изчезнаха граничните пунктове? Как да премине отвъд отечеството без печат и свидетели?
Няма да стане. Прекалено е уязвим, прекалено е верен. Освен всичко друго, няма да допусне капчица съмнение в основите и принците си. В крайна сметка, той не е предател.
Начаса започна индивидуално да изгражда мечтания граничен пункт, след което назначи въображаем дежурен граничен екип, който без колебание гравира паметта му с черен печат.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, октомври, 2018

Comments

comments