Бистра Иджома Окереке – Черен лебед

Черен лебед, плуващ по извивките на болката, смърт и възкресение в себе си,
животът като път към теб и другия… За нас е удоволствие да ви представим една по-силна и категорична в текстовете си Бистра Иджома Окереке. Като черен лебед върху белия лист на живота.

Ива Спиридонова

 

*
Къде
започват и
свършват
извивките на
болката
страха
и любовта

когато мен ме няма

 

*
устните ти докосват
израненото ми тяло
вкусват от болката ми
и обгръщат самотата ми
като удавник плаващ
към отдавна забравен бряг
две котви
хвърлени в морето
лишени от светлината
на фара
две дървета усамотени
под сенките си
и вплетени в примките
на същността си

 

*
харесваш ми
така
слаб
раним
и сгушен
в
очите ми
с които мога
да те потопя

 

*
не сме ли просто минало
привидение на това
което сме били преди секунда
капан за сънища
където сънищата се изплъзват
отдавна забравен мирис
разлагаща се самота
по ръба на забравена книга

 

*
ти си рамото на което
се подпирам
когато се изгубя в спомени
слънцето което огрява душата ми
когато сърцето ми спре да тупти
цветето което късам и съживявам
с последната капка обич
сянката крачеща до мен
когато и последният човек
на земята е предпочел
егоцентричната си природа

 

*
вдишвам те като
нуждата да се
събуждам
и
те издишвам
като желана смърт
преди да те поема
като глътка въздух
те сънувам

 

*
когато обичаш
не обичаш един
винаги другият
е бил докосван от
нечия друга любов
нечии други устни
нечия друга ръка

 

*
сами сме
и в самотата си

като вик
през нощта

 

*
сутрешно кафе
примесено с
вкуса на
отминали духове

вървя
по стъпките
на кръвта си
разпиляна
по паважите
и античните
постройки

отново
се намирам
и загубвам
в тълпа от
маски

 

*
по ръба на самата себе си
се трия като с гумичка
остава само точка
от която се създавам
като свое продължение
изписвам твоето лице
твоите очи и сълзи
за точка слагам
небесните звезди

 

*
главата ми е тъмно
и пусто място
което заличавам
с крайчеца на устата си
усмихвам се
когато ме боли
пустош в очите ми
липсва само
огледалния ми образ
който мога
да докосвам
през парченцата стъкла
забити в сърцето ми

 

*
нося всичките си спомени
облечени в миризми
и неслучили се моменти
рисувам времето
в което живея
като Фрида Кало
и си създавам криле
с които се понасям
като феникс
и се изпепелявам в мига
в който раните ми
покрият тялото ми
и от мен не е останало мен
мен среща мен
и от мен не остава нищо
освен:

дрехите които съм обличала
когато най-много съм обичала
думите които не съм
изрекла когато най-много е боляло
дъхът който не съм издишала
когато някой е спирал сърцето ми
дланите които съм докосвала
и леглото в което съм сънувала

 

*
от устните ми
се стича
пепел от
прегорена любов

единственият дим
е от цигарата
отнемаща дъха ми

 

*
влюбва(не)
докосва(не)
усеща(не)
обича(не)
отдава(не)
вижда(не)
те?

 

*
изповядвам се в празното пространство
в нищото където не съществувам
изпарих се след поредното
пробождане на сърцето си
глътнах се за да ми е по-леко
да не преча на самата себе си
изплюх се три грама по-тежка
сега приличам на писмо в бутилка
празна
лека
и непрочетена

 

*
безмълвна стоя пред
линиите на ръката си
те са последното
доказателство
че съществувам
че ме има
че някой някога
ги е докосвал

 

*
смъртта е
черен лебед
играещ последното
си представление

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 14, септември, 2018

Comments

comments