Слави Томов – Епилогът на паденията

Социалното е удавено с потулените метафори на идиомни недоволства и гняв, на меркантилна куртоазия, на акварелна циклофрения и лакейство. Това ветрило от хронично ‘течащи’ чувства, дали би могло да бъде овладяно с широкоспектърния augmentin?

Слави Томов

 

*

Епилогът на паденията е на майките. Ако ги няма – на бащите. И тях, ако ги няма – на търговците. Сънувах палми. Пишех много. Не умеех да разговарям. Говорех си над белите листи. Гладувах. Гладувах и пиех крадено скъпо шампанско. И исках да умра. Умирах. И пак се събуждах. Кучият син небесен. Винаги ме връщаше. Рано ми било. Не ми беше рано. Винаги съм драпал към провала. Драпах си аз към провалите и винаги някоя женска ми се лепваше. Баста с жените. Една жена не ти ли поиска пари. Значи те лъже. И аз – изсипвах пари. И те – пак ме лъжеха. Лъжеха ме – ама ми даваха любов. Любов. Облекчаване. Екзистенциални хидратации. И така си я карах аз. Нищо си нямах. Но имах остри бръсначи. Имах остри бръсначи, но нямах огледало. Нямах огледало, но се бръснех по инстинкт сутрин без огледало. Бръснех се и винаги исках да се порежа по сънната артерия. Да се порежа и да падна. По гръб да падна. И да ме намерят след 5 или 10 дена. В някаква медийна бурлеска. На първа страница. На първа страница

 

Жените са болест

Дълбоките юлски пладнета разказват все още за сенчести мигове, затворени като бели платноходки в празни бутилки от скандално скъпо шампанско. Там срещнах Луиза. В една неделна сватба около. Eclessia catholica. Пръстите ѝ миришеха на бонбони и фосфор, а на шията си носеше красиво бижу. Луиза. Небесната шаферка с пиърсинг на горната устна. Луиза. Имаше индигова татуировка на десния глезен. Луиза. И аз, пушех цигара след цигара и придържах шлейфовете ѝ с цвят на праскова , за да я овъргалям в някой корабен трюм. Не я овъргалях. Аз ѝ давах слюнка. Тя ми даваше сълзи със слюнка. Луиза и аз. Смирени в някаква Младост, която не ни даваше покой. Луиза и аз, потънали в дълбокото лято на безобидни кожни обриви и леки неврастенични вълнения. Харесвах Луиза. И както я харесвах и бих един шамар. Сви се. Помислила си друго. Сви се. И пак се изправи. Бих ѝ още един шамар. Разплака се. Изкарах автоматичния си нож и свалих огърлицата ѝ. Свалих я. И ѝ казах да си затваря устата. Казват, че ме видели до южните докове. Разговарял съм бил с моряци, които въртели контрабанда с оръжие Jean

 

 

*

Tри месеца колабирах от глад. Три месеца се тъпчех с варени скариди и augmentin с изминал срок на годност. Когато вдигнех температура, взимах augmentin. Когато огладнеех, ядях скариди. През останалото време спях на един хамак от корабни въжета. Спях в някаква маларична тропическа треска и бълнувах. Бълнувах, как съм заобграден с красиви жени. Как пия скъпо шампанско от времето на Студената война на частни градински партита, където звучеше елитарния Nicola Conte. Бълнувах и виждах края си. Ангели. С криле в цвят от marsala. Как ме вдигат. И ме понасят. Как ме хвърлят в морето. Как ме изваждат. А аз, повръщам стомашни сокове на плажната ивица. Сънища. Един ден, Рони ми разреши да прочета свои неща в синия му бар до кейовете. Тръгнах гладен. Върнах се. Пак тръгнах. Бях с бяла риза и миришех на евтин одеколон. Когато пристигнах , барът беше пълен с : marinheros, bandidos, pimps, courtesas, крадци и пияници. Качих се на сцената и ги удавих в пагански оргии, садизъм и бруталност. Давих ги в садизъм и бруталност и бършех потта си с една бяла хавлия. В епилога, отидох на бара и си поръчах бира. Поръчах си ледена бира. И някакъв гринго ми извика друга бира. После още един. И още един. Искали да ме питат нещо. И ме попитаха. Откъде съм познавал тези пристанищни играчи. Никого не познавах. Музите ми ги шептяха. И като се напих. Пак всичко си тръгна пак по старому: варени скариди и augmentin, варени скариди и augmentin…

 

 

Мария

Мария е голямата любов на Жорж marinhero. Красива е Мария. Запазена жена. Когато се доближи до мен, за да ни нареже веян паламуд, дрехите ѝ миришат на домашен сапун и море. Косата ѝ е в цвят на кестени и когато пали цигара, я прибира театрално. Жорж marinhero. Мария и аз. Мария може да ми бъде майка. Нарича ме дете. Не съм дете. Но за нея съм дете. Значи, пием бира и ядем паламуд. И Мария ме пита кога най-накрая съм щял да си хвана сериозна жена. Кога? Стига съм бил обикалял по куртизанки около доковете. М ария. Вдигам рамене. Не знам. И пак пием тримата. Пием и летният бриз хем те размеква, хем те кара да направиш някоя необмислена дързост. Ставам , мокря си лицето с морска вода , връщам се. И пак пием. Мария. Жорж marinhero и аз. И както пием Мария решава да си ляга. Целува Жорж и се стопява в нощната мараня. И ние с Жорж моряка продължаваме да пием. Пием и той ми показва индиговите си татуировки. Показва ми ги и ми разказва за шоколадови бамбини из пристанищата на Rio, Марсилия. Разказва ми и ми говори за ръкопашни схватки. И както ми разказва ставаме. Един бар. Втори бар. Трети. Помня, че на сутринта хапвахме вкусна рибена чорба при Луиза от бара до вълнолома

 

 

*

Пишех за Рони. Пишех истории за нашето приятелство. Рони, който ме научи да се обличам елегантно, да бъда сдържан и внимателен с жените. Пишех за Рони. Пишех за тузарските барове, в които пиехме скъпо шампанско или грузински коняк в някаква среднощна метаноя заредена с дързост и покаяние. Изписвах дълги изречения както Broch, само да опиша цветът на скъпарските му сака или брошките на красивите жени, с които спяхме в чугунени вани във vip xотелски стаи. Рони. Пишех за белезите му по скулите от авантюристичните му фехтовални двубои из Монако, за шикозните му портфейли от естествена кожа, които миришеха на категорични одеколони. Следобеди, пълни с газираните плеоназми на дълбоко лято. Рони. Накрая Рони просто се изгуби. Изгуби се и никога не чух повече нищо за него. В промеждутъците на този мой период се отдадох на омаята на нощната власт пълна с макабрени низости. Рони. Представях се за Рони. Или за Арман. Из плюшените барове пълни с красиви, но високомерни жени. Рони или Арман. Преджобвах жени като влагах финес и charm. Преджобвах ги и ги изоставях удавени в транзитните им сънища или изпадащи в гняв заради задигнатото. Господи, понякога джобовете ми бяха пълни с огърлици, които бях свалял внимателно от шиите на тези celestial anjos. И тогава срещнах Ромина. Нищо не взех от Ромина. Когато се унесе, изпразних всичко от джобовете си и ги поставих внимателно до възглавницата. Усмихна се насън. Закопчах на глезена ѝ скъпа верижка. Пак се усмихна насън. Лятото си отиваше. Животът ми си отиваше. Любовта си отиваше. Покрих я със сакото си. Целунах я по клепачите и излязох. Излязох. Знаех, че на Рони щеше да се хареса това. Обичах тази Ромина

 

 

I Crawled

Ако се опитам да разкажа за бездните на нощите ми, може би трябва да построя пясъчна кула от метафори, която е пълна с небесно красиви серафими чиито устни миришат на праскови и криминално невинни персонажи на Jean. Помня, как ходех при едно дентистче. На черно. Да ми оправя зъбите. ‘Оправяше ги’ . След това ги пилях с шкурка. Кучи син. Ако имах възможност да го напипам бих му строшил носа. Сигурно правеше и нелегални аборти. Така си я карах аз. Сам. Между блатата и морето. Боксови мачове. Плуване. И четене. Един път се инфектирах. Пипнах се с мръсни пръсти и един месец вих от болка. Уретъра. Може и някоя курва да го бе натъпкала с цветята на любовната зараза. Пикаех и ръмжах. Студена пот ме избива ще от болката. Накрая отидох на уролог. Изписа ми нови антибиотици. Каза ми да се празня вечер сам, за да излезела любовната зараза. Празнех се аз на Шопен. На Шопен, но си представях курвата Кати от пристанищните квартири. Представях си я и бях много щастлив. Сънищата ми миришеха на лубриканти и бензин и преди лягане се молех на Saint-Genet. Молех му се и той ме разбираше. Често окачах върху ‘иконата’ му ириси. Окачвах му ириси. И само се чудех как да избягам в Марсилия. В Марсилия или Танжер. Влечеше ме: кражбата, доносът, насилието и коитусите на вълните.

 

 

*

Някои хора много обичат да си играят на любов и може би без да искат или целенасочено оставят болезнени аркади в партньора си. Нищо лошо. Но, подобни хора винаги оставят следи след себе си. И аз използвах собствените им следи, да им натикам муцуните в помията. Блазнеха ме в подобни моменти: доносът и шантажът, унижението и отмъщението. Нараниха ме. Сега, аз наранявах. Ще се повторя: самонадеяните винаги оставят следи. И аз, използвах тези следи. Беше като оргазъм. Сам из зимните барове, как ухажвам жената на любовника на Ромина и и пращам пошли снимки из хотелски стаи. Или как, пиша на същият кучи син, че ако го напипам ще му изтръгна езика. Отмъщенията са латентни метафори пълни с плеоназмите на сдържани физически удари. Първо. Унизих него. Разкарвах го из дигиталната cus dolorosa: бавни, префинено, садистично. Сигурно се е напикал. Напика се. Собствената му половинка очите му е издрала. Издрала. И аз, пих скъпо шампанско по този повод. После, Ромина. Ромина. Господи, физическото насилие ме отвращава. Не го понасям. Но запазих хладнокръвие. Запазих го. И когато тя бе най-щастлива, пратих и нейните любовни излияния на мъжа ѝ. Разпечатани. По красивия начин – старомодно. И много се смях. Сцепили ѝ устната. И в епилога седнах в един бар. Седнах. Устната ѝ бил сцепил само. Тъпак. Аз бих я набил на кол.
Седнах в този бар: Марк Обер ме научи, че предателството се развива в красиво тяло, Jean

 

 

Емоционална зависимост

Помня, как лежа по гръб на земята гол до кръста, пуша цигара, и сричам palavras portuguesas: ,verão, tardes, vento, mar, cerveja, mocassins, camisas brancas, sonhos, ondas, в някакво следобедна небесна застиналост, а от жегата възглавничките на пръстите ми бяха захаросани от пот. Помня, как често се унасях в някакъв летлив сън, който може би само Proust би могъл да опише, а в далечината от южния плаж дочувах Dragonfly Summer на Michael Franks, помня как се събуждам, изправям се и сядам сам на верандата в онази лятна вила, която нарекохме golfinho, и се зачитам в Cheever, Животът ми като мъж на Рот или просто отивам да плувам зад вермелиновите дюни пълни с някаква метафизична тайнственост. Чувствах се triste e desesperado, вършех повече тежка физическа работа, късно вечер, ходех до кейовете да гледам бокс и да залагам на срещи с местни играчи, направих си индигова татуировка на дясната ръка -стилизирано изречение от текст на Jean Genet, скитах или дълго ровех из антикварните за книги, исках да посетя Мароко, 7 месеца бяха минали от диагнозата , която ми бяха поставили: emotional dependence / емоционална зависимост /. Помня, как в епилога една вечер, когато небето бе с цвят на хризантеми, събрах всички неща, които ме свързваха все още с Ромина / музикални дискове, шишенца пълни със скъпи афтършейвове, часовник/ и ги натроших с един чук, събрах ги в една полиетиленова торба и ги изхвърлих, намерили ме рано сутринта полупиян на плажната ивица, някакви хора, от тези които разхождат домашните си кучета и им хвърлят изсъхнали корени, които морето изтласква , намерили ме с бялата ми риза, ръкавите ми били запретнати, а по нея имало засъхнали петна от кръв

 

 

Приковаването на жени с 9 инчови пирони е добра идея

Дорис. Срещнах из неделните ми фланьорства на неспокойствията ми. Бих написал стотици страници, но не за нейната красота, а за страданието и унижението, което понесе от мен. Господ да увеличи мъките на жените. Малко им са. Дорис. Дорис и Proust. Четях Пруст. Исках да имам Дорис. Не исках да я имам. Исках да я претрепя. Купувах и ириси. Пишех ѝ дълги епистоларни обяснения. И накрая Дорис ми върза. Срещахме се по хотелите и четяхме второстепенни романи на Nabokov. Looks at in Harlequins. Или. Then real life of Sebastian Knight. Купувах ѝ скъпи подаръци. Ако можех да се размина със Закона, щях просто да ѝ навра муцуната в някоя тоалетна чиния. И един ден пак наехме хотел. Животът е хотел. И когато се любехме из хотелите винаги закачах на стената Божията майка с Младенеца. Дорис. Ухапа ме от страст по рамото. После по врата. После по слабините. Господи. Исках да стана свещеник. И както ме захапваше, ѝ бих един шамар. Срути се по гръб. Още един. И още един. Разкървих курвето. И както я разкървих. Станах. Запалих цигара. Облякох се. Набрах телефона на мъжа ѝ. Казах му къде е…

 

 

Children’s Games

Ако се опитам да пиша за католическите процесии в чест на Божията Майка и за пилигримите в Loulé, може би трябва да се събудя от онзи следобеден червен вятър в Algarve, който подхвърляше сухите тръни и възпаляваше мембрана на очите ми. Или да върна онези летливи моменти с вкус на блокчета шоколад, силни подправки, въздушни течения и пътувания с открити автомобили из южните провинции на рая. Нека пиша за изоставените плажове в Albufeira, за метафизичния покой в бялата Nossa Senhora da Esperança или за Nossa Senhora da Conceição, с посвещения на Дева Мария от Фатима и Свещеното Сърце на Исус. Нека пиша за книгите на Gide и Proust пръснати из потните чаршафи, а краищата бяха засукани по глезените ми, за anjos dormindo чиито плешки миришеха на плажно масло, а дланите им на канела.За самотата на Ромина , за онази dragonfly summer , от която получавах свиване в гърлото и пиех ледена вода до болка в черния дроб – онези наши диалози, когато говорехме един през друг като невротиците, другите ни необмислени действия, които в епилога солената вода изми в някакъв тъжен меланхоличен нюанс, който може би само Jobim би могъл да опише в childrens games. Или отново за моите погрешни молитви към Божията Майка, или към собствената ми майка, когато се прибирах пиян, сцепен и унизен от ледените кейове и колабирах в скута ѝ от слабост, а тя ми шепнеше да ѝ простя, шепнеше да ѝ простя, шепнеше да ѝ простя и да не я наранявам повече, да не я наранявам повече…

 

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments