Марин Маринов – Тъмна свещ

Публикациите в септемврийския 13 брой на електронно списание „Нова асоциална поезия“ завършват в апокалиптична жажда по вечното лято на прага на есента и зимата със стиховете на един от най-добрите маринисти не само в съвременната българска лирика – Марин Маринов. Смъртоносно красивият „приказен“ космос на автора е магичен и радикален като смирената отвъдна светлина на безкомпромисната му поезия.

 

 

ХЛАДЕН ВЯТЪР

Луната повдигна покривите на къщите
и ясникът нахлу откъм изворите в планината.
Хората придърпаха завивките,
учудени от този хладен вятър
в сънищата им пред зазоряване.

 

ТВОЯТ БРЯГ

Обикна този дълъг бряг в ледените февруарски утрини.
Морето бавно се огъва, свисти водата,
плиска край носа на лодката.
На вълма мъгла приижда, затулва пясъка и изтънява,
белеят изхвърлени клони и дънери.
В зрака на утрото с тънки нозе притичват разсънени птици.
Подухва западният вятър,морето ухае на сол и на лед.
Зазорява.

Ако погледнеш зад борда на лодката,
по-далеч и малко по-високо,
ще видиш под ласкавата светлина на бледата зорница
оня скитник по дълбоките води.
Приседнал на последната ти шамандура, чак до хоризонта,
кима мълчаливо, усмихва се
и дърпа леко зората за ръкава.

Чайките пресипват от възторг
покрай вълнолома.

 

РАВНОВЕСИЕ

Бяхме сигурни,
че държим ритъма на живота в ръцете си.
Деляхме нощите и дните на равни половини –
тази за теб, тази за мен –
и прекарвахме времето си
в безсмислени, понякога, спорове.

Не заехме само какво да правим с половинките,
никога не ни достигаше половинка време,
полусянка, полуусмивка – странна неяснота
от равни части.

 

ТЪМНА СВЕЩ

Дълбока есенна гора и село с бели къщи
изникнаха пред нас.
Закотвихме се в този залив
след много дни на безнадеждно скитане.
Смирена светлина се стече по лицата ни,
сгърчени от северния вятър –
а бяхме станали жестоки помежду си.

По пътя към морето забързани хора
изплуваха от бронзовия прах на залеза;
от ридовете екнаха звънците на стадата,
чуха се и ясно виковете на овчарите.
Капитанът ни замина със жената в черно,
която бе донесла кошница смокини.

Когато отпътувахме в здрачината преди изгрева,
на брега остана тъмна свещ, забодена във пясъка.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments