Емил Минчев – Бяс

Емил Минчев е роден на 26. Х. 1984 г. в София. Завършил е Първа английска гимназия и СУ „Св. Климент Охридски“. Превел е над 40 книги от английски език, сред които творби на Оскар Уайлд, Брам Строкър, У. М. Текери, Ф. Скот Фицджералд, Ръдиард Киплинг и др.  Автор е на четири романа, сборник с разкази, множество статии по проблеми на изкуството и един киносценарий, „Бяс“ е вторият му роман за детектива Бънк Ромеро след „Нюх“ (2016).

 

„Всеки носи звяра в себе си“ – доказателство че вътрешният свят на човека е място, където не всеки намира покой и оцелява.Представяме ви във фаталният тринадесети брой на списанието откъси от една история за дълбокия мрак на съзнанието. Потапяме се в жанра на хоръра и мистерията, за да стигнем отвъд ограниченията на ума. Сънят на разума ражда чудовища в романа на Емил Минчев „Бяс“.

Александър Арнаудов 

 

*

Всичко я болеше. Китката, за която бе вързана за леглото. Гърбът, върху който бе лежала няколко денонощия. Кръстът, който бе усукала, опитвайки се да го изрита. Рамото, което той бе извил, за да щракне белезниите за желязната решетка. Окото, където я бе ударил с юмрук. Устната, които бе разцепил с пръстена си. И между краката. Там я болеше най-много. Пареща, остра, лепкава болка.
Кървеше.
Беше я разкъсал там долу. Беше и направил рана, която сълзеше топла кръв.
Мъжът с бялата брада и студените, пусти очи, в които бе видяля собствената си смърт. Тя не се залъгваше. Той и бе показал лицето си и тя знаеше какво означава това: нямаше да излезе жива оттук.

 

*

Бънк изръмжа и замахна. Мади вдигна ръка, за да предпази лицето си, и изпищя. Точно тогава детективът се събуди, целият облян в пот. Писъкът на дъщеря му отекна в тихата болнична стая, сякаш бе успял да излезе от съня му. Детективът разтърка очи. Стомахът му се бе свил на топка, а гърлото му бе заседнала гореща буца. Преглътна я и погледна към часовника на стената. Четири и половина. Единственият звук в тъмната стая бе дълбокото хрипене на Барни, който се бе обърнал на една страна и заровил лице във възглавницата си. Бънк взе чашата от нощното шкафче и изпи застоялата вода на екс. Тъпата болка, която бе постоянна негова спътница, откакто се бе събудил от комата, изведнъж се изостри и започна да го гризе като нещо живо – бясно зверче, зашито в червата му… Детективът затвори очи, разтърсен до дъното на душата си. Страховити мисли нахлула в главата му като леденостудените води на придошла река.

 

*

Продължиха надолу по тунела. Бънк вървеше най-отпред, забил поглед в краката си. Светещото лице на Сава се носеше на няколко сантиметра над главата му и осветяваше пътя му. Ливи креташе най-отзад, блед и посърнал. След стотина метра детективът се закова на място. Миризмата на разложение бе станала нетърпима. Усещаше я, въпреки че бе затворил носа си. Усещаше я като нагорешено до червено желязо за дамгосване, опряно в мозъка му. Ливи едва се държеше на краката си. Къркоренето на разстроения му стомах беше единственият звук в гробната тишина. Беше плувнал в пот и стискаше зъби. Лицето на Сава примигна няколко пъти, но екранът не изгасна. Беше се ококорил, а изражението му бе мрачно и съсредоточено. Органайзерът на Бънк също се държеше, въпреки че от време на време издаваше странно бръмчене. Детективът направи още няколко крачки и спря пред ръба на тясна кръгла пропаст, която бе напълно невидима в тъмното. Вонята лъхаше от дълбокия мрак като зловонен вятър. Бънк закри устата си с ръка, подаде глава над ръба и насочи светлината на органайзера си право надолу. Ямата бе дълбока четири-пет метра. На дъното лежаха две неща – голям черен вързоп и малък, подпухнал труп.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

 

 

Comments

comments