Юлия Радева – Счупеното обещава нещастие

Оставяме сенките си в самотните стаи и крадем светлината на дните, в които сме заедно. Разбираме, че сме сбъркали вярата и животът е бил фатална грешка. Нощта бавно ни поглъща в новата публикация на Юлия Радева. 

Александър Аранудов 

 

*

Обичай косите ми, очите ми
чуваш ли как диша дървото
ние сънуваме
после се любим,
Любовната диря – от розите пепел,
кратък живота е
от пръстта се храним 
в пръстта лягаме,
припламват ръцете ми, стопиха се миглите,
пазя косите си,
огъня ти си, и думите тежки 
обгорели разплетени разпиляни 
По хълма на дрехата сърцето ми жадно,
Може ли да целуна огънят в тебе?

 

Винаги

Когато, искам да ти кажа нещо скъпи,
когато искам да зарадвам остарялата ти мисъл,
ще питам- колко захар в чая ти да сложа
и смяташ ли да пишеш
ръката ти ще хвана
и ще те целуна
а, ти без думи ще ми кажеш колко много ме обичаш
ще се отдалеча във хола, ще приседна във фотьойла
и ще пазя тихо
ще пазя съвършенството мига – покоя запечатал
две вселени сляти… обичта ти скътана във думи
листи недовършени и топлина
очите ти за мене греят, за мене плачат
„за себе си грижи се“ казваш всеки път
а времето е спряло в мен в сърцето ми
в децата ни колко си далече
Умея да те чакам
за оня свят далечен нека Господ се погрижи
Благодаря ти скъпи
най-красивата самотност имам 

 

За любовта или нищо или всичко

Свещта е свидел и нощта,
ти ме попита къде изчезна –
изчезна в пашкула на страстната седмица –
осквернена и гола,
завих я в килим – по килима следи от целувки,
Любовта е сензация , меса за църковни песнопения,
любовта е игра за онези които умеят да стигат слънцето
да се провират през дъгата
да преминават граници, да пътуват без билет
за някъде – високо и далече
без срок без обещания,
Ти само ми дай крила и не питай
аз и така нямам отговор защо
защо птиците бързат,
на забавен каданс крилете им бавно потъват във вятъра
и очите им сини очите им остри
Броя тревата и облаците броя
защото съм хоризонтално замечтана
защото си имам плащ от греховете на другите
а аз – още съм праведна
Това че в девичия си сън те имам нима е снимка за спомен ?
след години а може би утре ще се търся в черно бялата зима каква загуба каква загуба,
Затова още сега още в момента на нощното бдение
си слагам траурна лента

 

*

Искам да заминеш, направи го веднага,
не ме гледай в очите. Гледай през мен.
Вземи билета за Париж и тръгвай.
Аз, ще бъда зад прозореца и ще гледам полата ти,
и краката ти ще гледам .
В кафенето поръчах кафето без захар -загорча трябваше да усетя какво е да горчи.
/заглъхваш , заглъхваш…/
Този звук е новото, различното
трудно свиквам.
Оставам в стаята
в която спяхме
в която общуваха телата ни,
колко е кратко, колко сме за малко,
не съжалявай не се укорявай
всичко остава в стаята
в сянката ти, в стенанията които определях на плач
И когато стигнеш до спомена който написахме
викай
викай до края на дишането ти
до края на сълзите ти
до последната алкохолна капчица 
аз, ще творя спектакъл от сенки
ухание от парфюм
празни закачалки,
Самотни стаи с акустика“

 

*

Прекрасно е когато няма да ме има ,
тогава, утрото ще се разлиства и денят ще диша..
тогава, вечерта ще пропълзи красива влюбена и нежна – ръцете ти 
ще търсят друга –
мен просто няма да ме има
Бях миг вълшебство влюбено момиче ,
недокосвана свенлива изчезвах и се появявах
несигурна страхлива, бях вятър и тъга/обичал ли си вятър?/
Прекрасно е да си обичан
Кажи ми нещо, не искам да умирам,
Студено е,
Сърцето ми – самотно птиче 

 

Счупеното обещава нещастие


Посърнали птици, счупено слънце,
отегчено времето навърта час подир час, компромати са спомените
Тръшна вратата а аз съм в катарзис ,
до дъно изпита нощ , до последна капка наслада ,
прозореца жертвеник пресен ,
свличам залеза ранен ,
по стената следи от нокти изгризани,
последните думи пъплят по мене,
нощта бавно повива очите ми ,помен – любовта е погребана
душата ми стон неподправен първичен,
последното копче искам хиляди още
ризата свети ухае на мен още,
И полетяха цветята без корен без ухания ,
белязан е пода , парченца стъклена плява ,
разпиляна кръвта ми в банални макове превърната,

Ще се събера в ъгъла – на мен малко ми трябва
утре ще се опитам да тръгна

 

*
Камбаната
две реплики на глас, и тихомълком
стъпките чертаят граници – два свята сме
и ти и аз, два комина срутени,
Капризите на времето са болка
застинала в помръкналите погледи,
очите ни полузатворени
страхливо бягат от въпросите,
Фатални грешки,
някой в тъмното се блъска,
и пипнешком налучква ключа във ключалката
а къщата дали е същата,
вратата е полуотворена,
Сега е вчера, бързам, влака е на гарата,
часовника два черни гарвана кълват минутите .
От пушека очите ми са шарени,
прощавай
сбъркала съм вярата

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments