Христина Асенова – Спасени от любов няма

Телата шепнат едно в друго и разказват за вселената, и всичко което е отвъд тях. Няма спасение от наркотика на съзнанието и всичко което се изгубва завинаги в него. Плащаме със сърцето си всяка изминала минута в разказа на Христина Асенова.

Александър Арнаудов 

 

Спасени от любов няма

Бивш пушач, алкохолик, наркоман и влюбен няма. Влюбиш ли си веднъж – свършен си. Като фас, като дъното на чашата, като дупка във вената…
– Знаеш ли, че трепериш, Катенце… – гласът ти е тих и дрезгав в ухото ми, докато лежа по корем, притисната към матрака от тялото ти. Всичко в мен се слива с теб, осцилира, дишането ми наподобява накъсана и плитка борба за живот след като си ме превърнал в малка пулсираща точица под себе си, която съществува на ръба на желанията ти. Целуваш ме зад ухото… – А знаеш ли, че като ти говоря трепериш още повече… – ръката ти усуква влажните кичури от косата ми и ги стиска здраво на тила, извивайки вратлето ми в очакване на отговор.
Кимвам едва-едва и получавам за награда целувка, този път по устните, след което ме освобождаваш, но не излизаш от мен в никой от смислите. Напротив. Потъваш още повече, възползвайки се от тоталната ми капитулация – емоционална и физическа. Превръщам се в инструмент на общото ни удоволствие, когато ме поставяш на колене, извиваш целия ми гръб, превръщаш косата ми в кормило и удряш бедрата ми.
– Наречи ме татенце…
– Татенце. – следва шамар.
– Пак…
– Татенце… – краката ми треперят още преди удара.
– Пак…
– Татенце! – още един.
– Какво пише тук? – стискаш вече мократа тениска, която още не си махнал от мен. Розова със златен надпис.
– “Нарани ме повече”. – този път е по-силен, треперя.
– Не те чух…- повтарям. Ти също. – Baby girl…
Шепнеш, когато всяка част от теб се долепя до всяка част от мен и не спираш да ме целуваш с часове, да ме моделираш по свой образ и подобие, да ме наказваш, когато нарушавам правилата ти и да ме обичашобичашобичаш до края на света, до Плутон и обратно. Накрая разливаш нуждата си от мен в мен, по мен с тихо ръмжене на ръба на съзнанието ми и ме сгушваш върху гърдите си, където се успокояваме бавно и търпеливо. След някакво време започваш да мрънкаш, че ти се пуши, но гравитационното поле на леглото е прекалено нагнетено и затиснало телата ни под завивката, за да си направим труда да станем. Не и първия час. В някакъв момент успяваме да убедим съзнанията си, че телата ни имат и други нужди, макар и толкова незначителни пред тази да не се пускаме никога и напускаме спалнята, за да ядем питки, направени от баба ти, които мажем яко с течен шоколад и пушим.
– Още ми носиш чорапите… – хиля се на черешите през Ноември.
– Ще ти ги върна по някое време. – отговаряш и мяташ поредната голяма лъжица течен шоколад върху питчицата, мека и бяла, точно в средата. – Искаш ли още?
Светват ми очите. Дали искам още? Отказва ли се такъв наркотик? Няма спасение от тая зависимост, от шоколадовите ти очи, от слънцето между пръстите, от черешите през Ноември, от това, че ме прегръщаш и заспивам върху теб, около теб, в теб, докато ми четеш някаква приказка за приспиване. По някое време млъкваш, но ръцете ти ми говорят през цялата нощ, до момента, в който се изнизвам със сутрешното слънчице и такси към работа. Черешите остават у вас. През Ноември. Ако питате Искрен ще ви каже точно колко скъпи са по това време на годината. За неговата черешка той плаща със сърцето си. Огледало. Като това, което виси до леглото и в което обожаваш да ме гледаш, докато ми даваш поредната доза от себе си.
– Не знаеш какво е да те мразя, Кате, о, повярвай ми, ако те мразех… щях лично да ти дам първата доза, да взема спринцофката и да те гледам в очите докато потъваш…
Така ми казваш преди време, когато плача, казвам ти, че нямам сили, че искам да се загубя в нещо, че ме мразиш, но ми забраняваш дори да се доближавам до каквито и да е наркотици, тъй като самият ти едва си излязал от този Ад. Спасени от любов няма. Кой на кого е дилър и кой е нарко(ти)кът всъщност? Викаме се един друг в ненормални часове, забравяме всичките си проблеми, когато сме в ръцете си, после се държим далеч, уж е било за последно, приключихме, няма повече… няма да ти вдигам телефона, няма да ми отговаряш на съобщенията…
Осъзнаваш ли, че лично си ми дал първата доза? Както и всяка следваща? И ме гледаш право в очите всеки път, докато потъваме един в друг? А казваше, че не ме мразиш, нали?

 

26.10.17
зави(си)мос(ти)

зависи
мост
ос
или
зависимост
си
ти

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments