Димитър Пенчев – Смъртта е всеотдайна любовница

Смъртта лекува от любов, смъртта е любов, тя е любимата, която няма да те изостави. Тя е и твоето „отвъд“, където атомите ти продължават да обичат.

Ива Спиридонова 

 

*
Две слънца
угаснали видях,
с все още тлееща
надежда
нахлу в клепачите
кръвта ми
и мечтите в мен
порозовяха,
представих си
как раздухвам
атоми горещи,
как правя облак
от копнежи
и любовта си
в тях наливам.

Зрелите им коси
погалвам после,
за да запаля отново
онези две слънца,
които своите
планети търсят
и в обща орбита
на броеница
любовта нанизват,
а сърцата си разменят,
за да са винаги едно.

 

*
Всяка моя клетка
е във вихъра
на мисли за теб,

всяка моя клетка
умира в бездна
от липсата ти,

всяка моя клетка
се дели на атоми
летящи към теб,

всяка моя клетка
се разпада на прах,
за да полепне
по нозете ти,

всички мои клетки
са обречени
да изчезнат
не ме ли погледнеш,
а смъртта е моят
спасителен пояс,
който лекува всяка
несподелена любов.

 

*
Все по-често мисля за смъртта, като за нещо, което бих могъл да обикна. Знам, че ако се влюбя, любовта ми няма да остане несподелена. Един миг просветление и те приема в прегръдката си.

Тя е всеотдайната любовница, обиква те безвъзмездно и те приема безусловно, без да те измъчва с мълчание – нечий плач все ще го наруши. Не те подминава с пренебрежение, не очаква тъжните ти стихове, не иска подаръци, държи се така, сякаш не те обича, а всъщност те прегръща с цялата си любов и те завива
с нея, все едно е рохкава пръст. Люби тялото ти до разпада на последния атом – мънисто, което прибира в пазвата си,
ДНК-спомен от истинската ми любов.

Не са много онези, които са я обичали като мен, но тя е влюбена в Живота,
ще му подари мънистото, за да го накара да ревнува, а той ще ме извае отново в тяло, с което да я заблуди, че съм неин син, за да не ме закача.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments