Диана Димитрова – Не искам децата ни никога да се срещат

Любовта е безцветна картина, по която рисуваме с живота и спомените си. Неизказаното между нас отива на майната си и се връща в новата публикация на Диана Димитрова. 

Александър Арнаудов 

 

*

като слънчогледи през септември сме с теб
превърнахме любовта в безцветна картина
роршах не е измислил такова петно
каквото нарисувахме ние
неми гларуси
кацнали на жицата на живота
отказали всички срещи
бъдещи
минали
и сегашни
толкова много отсъствия
се натрупаха върху душите ни прашни
че мостовете не са връзката
а каменни късове
между два бряга
и от обичане
това се превърна в последната жътвена кражба

 

*
когато почина внезапно
ще е в париж
ти ще се напиеш с вино
ще се смееш
а аз ще плача в гроба
че съм те срещнала толкова късно

 

*
не искам да те пакетирам
да слагам панделка
да те надписвам
не искам да те подарявам
за мен си гмуркаща се мисъл
вятър
делфински писък
водовъртеж
табела ”къпането забранено”
червено знаме
плаващ пясък
копнеж
когато заговориш
ми се иска каляска да си имах
ти гониш

 

*
неизказаното между мен и теб
е толкова много
няма да ти стигне и следващия живот
за който ме отложи
питай котката ти
лесно ли се живеят девет живота
келеш
нали така се нарече
отива ти
а на мен ми отива тъгата
така са ми казвали
но пък
като типично лошо момиче
аз ще я скъсам
като дънки
ще си ги обуя
и ще те пратя на майната ти
/Пловдив обичам те/

 

*
всеки път когато се откажа от живота
той се вкопчва в мен
придърпва ме към себе си и ми прошепва
не се ебавай с мен
заложил съм на теб доста солидна сума
искаш ли да си купиш безсмъртие
не
казвам аз
тогава живей кучко
покажи на бездушните как се прави
разголи си душата
и те ще се уплашат
кажи им че ги обичаш
и те ще те намразят
и ако толкова искаш да умреш
живей
те ще те убият
рано или късно

 

*
мълчанието ражда гълъби
или демони
а понякога абортира
ембриони – сърца

 

*

белезите от карфици по тапетите
раздират лустросаната ти лолитска същност
скубят ти косата с екстеншъни
карат рисуваните ти вежди да придобият вид на картина на Дали
белезите от карфиците по тапетите
ме превръщат в старица
препрочитаща Виан
и за двете ни няма спасение
но не искам децата ни никога да се срещат

 

*

аз съм новата ви пералня
центрофугирам с 3000 оборота
дайте си душите
пускам черно за пране
страхливци

 

*
отброявам останалите мечтатели
като жълти стотинки
но за откуп, Санчо
за свободата
не за салама
нямам бинт
но то и кръв няма
само маймуни
навсякъде ги виждам
опулени през прозорците
бунт няма
спасение няма
но има банани

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments