Тишината задушава (Мальчишник, Дубовий гай, Мишини делфини: превод от руски – Денис Олегов)

Андрей Лисиков (Делфин) е един от най-разпознаваемите музиканти и поети на руската
алтернативна сцена. Творчеството му преминава през множество метаморфози, като Делфин е част от хип-хоп пионерите „Мальчишник“, рок групата „Дубовий гай“ и дуета „Мишини делфини“. Дълбоката лирика, поднесена като речетатив на музикален фон и енергичните концертни изпълнения допринасят за уникалния му облик. Поезията му е награждавана с премия „Триумф“ (2000), наградата „Степной волк“ , награда на „Наше радио“ за най-добри текстове (за албума „Существо“ от 2011 г.). Стихосбирката му „Андрей Лисиков“ получава наградата „Златен гаргойл“ за най-добър арт проект през 2015 г.

Денис Олегов

 

Надежда

Не останаха ни сили, ни усещане на болка.
От мъка е изядена душата, като личинки от молец.
Всичко се търкаля в пропастта, и то вече не за първи път.
И е равен на нула смисълът на приятелските фрази.

Всичко е някому подарено, изгубено, продадено.
И сърцето, обляно с кръв, е подадено за вечеря.
Остана само мръсотия на дъното на джобовете на дрехата
и някакво чувство, нещо като надежда.

Тя чува крачките, те са все по-тихи и по-тихи.
Той отново стана жерав и ще живее някъде по-високо.
Тя не го чака, тя прости му и плаче.
А тъпата приятелка я заблуждава с надежда.

Времето тихо ще отмине, и наивната лъжа
към китката на лявата ръка примерва своя нож.
Надеждата беше и остана напразна,
тя капе на пода – лепкава червена течност.

Ти изначално си сам. Но даже ако има приятел,
той няма да види всички беди на дланите на твоите ръце.
Той за теб няма да стане смел, ако ти си избързал
и за теб не може да каже това, което си искал да кажеш.

Той може само да помогне, ако нещо не е наред,
когато очите ти са застелени от мрака на безизходицата,
когато сълзите равно делят на три части лицето
и не остава надежда на теб самия.

Надеждата е самозалъгване, но е всичко, което имаме.
Тя ходи по ръцете, продавайки своята чест.
Тази лъжлива твар пуска прах в очите,
изчезвайки в този момент, когато е така нужна.

Тя ще напуска и ще се връща много пъти,
винаги държейки на разстояние заветния елмаз.
Аз без надежда съм убит, от мъка на излитане прострелян,
защото се надявах, а не бях уверен.

 

Очи

(Твоите очи са постоянството, което ме привлича.)

Отдръпвайки се от земята с крака,
целейки се в пухестия търбух на небето,
връщайки пустотата между нас,
тая последната топлина на лятото.

(Твоят блясък ме кара да давам мляко.)

Не ме дръж с пръстите на слънцето,
пусни ме след уморените птици.
Ще станат нашите сърца скитници
на петната на стъпките в пясъка.

Не ме дръж
(трудно е да задържиш)
в ръцете на обломките от скали.
Не търси
(не можем да намерим)
този, който е станал вятър.
Не пожалвай
(извини се)
и не кажи „прости“,
и не успяваш
(нямаме време)
да го спасиш
(да го спасиш).

Когато красотата ти стане чувство,
почивай, и евентуално ще ти е ясно.

Пих те, млякото на нежността,
свличайки се на въглените на желанието,
кипеше с пяната на спокойствието,
изгубвайки белотата на сиянието.
Чаках те, слушах шумолене,
капките падаха, ранявайки с различна тежест.

Разтекоха се с изблика на залеза,
изцапах се целия в червено.

И както винаги,
вечно чакам тук
и съм отчаян.

Трудно е да задържим камъчетата в ръце.
Не можем да ги намерим.
Ставаме вятъра.
Не можем да им се извиним.
Нямаме време да го спасим.

 

Име

Умората на вятъра печално стене.
Викът мой покриваше гърлото.
Чуваш ли, за теб плача?
Със сълзи съхна, иначе не мога.
Тишината задушава.
Как така те пуснах?
Душата ми я ядат ангели,
утоляват глада.
Сам остана студът.

Прощаваше всичко любовта няма,
обречена само да чака.
Сляпата преданост се скъпеше с месеци.
Толкова малко с нея бях.
С белезите оставях в сърцето нейното време,
нали знаех – бърза загуба.
Но нищо не правех, просто живях
и мислех, че наистина обичах.

Аз никога няма да умра.
Аз ще живея вечно.
Името ти ще назова
и не мога да го забравя.

И един без друг: лошо, малко,
от мъка гърдите се умориха да дишат,
делейки на хлипове вечността на нощтта,
спомените се късат на парчета.
Толкова далече и някъде близо,
на растояние на небесата и погледа,
намери нашия нов дом и чакаш.
Чувам, ти ме викаш.

 

Аз

Извикай ме, ще чакам.
Гласа ти ще мога да позная
отдалеч, от дълбочина,
през небеса, от тъмнина.

Извикай ме, когато печалта
с прохлада на сърцето бие кристала.
Когато си сама и умира деня,
извикай ме, аз съм тук, аз съм сянка.

Там, където има война, кръвта е дълбока
и бие равномерно сърцето на смъртта.
Извикай ме, аз съм даже в глада на огъня.
Ще те намеря, повярвай ми.

Извикай ме, аз съм бял сняг
от трохите на леда – свръхчовек,
от сребро, от тюркоаз.
Шумят ветровете, аз съм ти.

 

Пролет

Ние задължително ще се срещнем, чуваш ли ме?
Прости ми…
Там, където отивам, е пролет.
Знам, че ще можеш да ме намериш.
Не оставай сама.

 

Врата

С шепите си хвърлям листата в огъня,
подпирайки със синия дим бедната шатра на небето.
Те излитат като пепел, изгорели до край.
С ръка изтривам зрънцата-сажди от лицето.
Като че ли така вече беше, това е само умора.
Безразличие на камък остана в моето сърце.
Пламък с шум на смъртта изгори сухите листа.
Това е по-добре, отколкото гниеки да чакаш пролетта.

Отвори ми вратата и ще вляза,
и ще донеса със себе си есен.
И ако ме помолиш,
ще ти я дам цялата.

Струва си да молиш тези с дребни души.
Обидите им ще напълнят локвите само с мръсотия
и своето отражение в мътната гладка вода
прицелно ще разруша с бяла пяна на слюнката.
Злато се сипе от умореното дърво.
Тук вятърът краде това, което е било изгубено.
Той хваща, каквото е попаднало, със силна лапа на хищник
и дърпа ръцете-клони на дърветата, как просяк.

Колко изживяни години, колко изживявни дни.
Това е кой както го смята, за когото както е по-важно.
Нещо е направено от мен или е направено нещо
и какво за мен, и какво за някого.
Щастието е в секундите, малки и остри,
щедро към децата и алчно за възрастните.
С лепкави пъпки ще нарастне дългоочакваната пролет,
за да стане есен в огъня на горящите листа.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments