Мария Стоянова – Бог на безизразността

Сетивата ни са наситени с липсата на чувства, които се прокрадват като дъжд в къща със счупени прозорци. Очите ни са само белези, които напомнят че съществуването е илюзия. Накрая издишваме любов с новите стихове на Мария Стоянова. 

Александър Арнаудов 

 

всички мои сетива
са наситени

с липсата ти

 

искаш ме пак
в голотата ми
която толкова дълго
прикривах след теб
с предпазливост
със страх
с недоверие
до деня на страстта
в очите на друг
в ръцете–река
отнесли защитата

искаш ме
на война е
ако дръзнеш
да влезеш
в чужди води

 

очите ми са белези
зараснали и слепи
че любовта
е кървяла
преболяла
не те виждам
не опитвай с думи
изреченото
е илюзията ти
че съществуваш

 

ПРОГНОЗА

и цял ден ще вали
ще мокри перушината
на влюбените гълъби
нетърсещи подслон
подгизнали от дъжд
вместо в сълзи
че любовта
несбъдната
си е заминала

 

ШЕХЕРЕЗАДА

приказките
които ти четях
разказвам на друг
хиляда нощи бяха
до твоето бягство
една не ни стигна
за да ме помилваш
за да оставиш в неговите ръце
правото ми
да съществувам

 

и понеже
съм неспасяема
ме спасяваш
всяка нощ
в прегръдката си
в тишината си
в стаята
от която
толкова много
искам
да избягам

 

отключваш вратите
на манастира
за мен
за да чуеш
че идвам без вяра

когато си тръгна
заключи три пъти
и се прекръсти

за да се опазиш

 

идваш
за да лекуваш
счупеното ми
след сблъсъка
с твоето отсъствие

връщаш се
за да не ме познаеш

зараснала съм накриво

 

окована съм
в свободата ти
ти идваш рядко
с купичка
застояла любов
за да ми кажеш
че съм добро момиче

 

НЕЗАЩИТЕНА

знаеш ли
как поройният дъжд 
се стича по стъклата

аз не

живея в къща
със счупени прозорци

 

ако се събудя
в обятията ти
искам да знаеш
държиш всичко от мен
в ръцете си

 

сърцето ми
е скривалището на хитлер
бункер
пълен с призраци
на самоубийци
предишни палачи
на невинността

само ти оцеля
защото го затвори
на тръгване
без да си цапаш ръцете

ти си бог
на безиразността

 

прокарай пръсти
по тъгата ми
за да си спомни
името
с което я заченахме

любов

 

от първото
до
последното
вдишване
въздухът е любов

задъхвам се
издишай

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

 

Comments

comments