Емилиян Иванов – Най-вкусната птица

Магическият (пост)модернизъм на търновския маестро на ъндърграунда Емилиян Иванов за пореден път триумфално шества в рубриката за проза на списание „Нова асоциална поезия“.

 

Най-вкусната птица

І. Живял младият дървар със своята жена – хем първа хубавица, и тя млада като него; хем скромна и вярна, благонравна. Живеели в малка къщица в самия край на селото –
кажи-речи, направо в гората. „По-добре; тъкмо и по-малко път дотам” – казвал той всяка сутрин, щом излизал по работа…, нищо, че гората била твърде тъмна, неласкава и негостолюбива. Веднъж бил за дърва, гъби и билки, било лятно пладне – жега и мараня, но под тежките сенки на тъмната гора се търпяло. Изведнъж, обаче, вятър задухал – студен; облаци събрал от всички краища на небесната твърд, че и изпод земята чак – от небето над Долната земя – сякаш дошли такива черни, гъсти и мазни – като сажди – облаци, и застудяло като в най-последна есен… Един смок, дето бил полегнал на припек в градината, от повеялия тъй неочакван хлад, така се вкочанил, че се промъкнал отнякъде и влязъл в къщурката да подири топлинка. И намерил; бебенцето на двамината си спяло съвсем спокойно най-невинния сън в люлката, дето висяла в ъгъла, а булката също подремвала, леко отмаряйки в брачното им ложе. Позамислил се смокът, но нали на студ герои няма – решил се и се излегнал, курдисан на гръдта на младата булка. Пък и нали си бил смок, като видял младата и нежна ненка, напращяла от матерно мляко, като неговия собствен копнеж; не се стърпял, та засукал лакомо от кърмата й. Сепнала се, отначало, младата булка; но вместо да се уплаши, подскрежи, развика – както си е обичайно у жените, пък и както Бог си го е отредил, тя му заговорила, и кротко, и твърдо: „Харесва ли ти млякото за сина ми? А от кръвта на майка ми; от семето на мъжа или баща ми, от ликвора на малкото ми братче – няма ли да искаш?”. Уплашил се смокът – толкова сурово да му говори някакво си булче, той ни най-малко и не очаквал, да не говорим, пък – да се надявал. Стъписан, той се помъчил, най-напред да избяга през вратата, но тя нали била затворена; пък оттам, дето влязал, сега стояла котката и несдвусмислено размахвала опашка… „Искай за майчиното ти мляко; от сина, комуто се то полага – пък аз отнех; каквото и да е; искай само! Щедро ще се отплатя” – рекъл той. „Че какво да искам от един прост смок?” – понаправила се на глупава жената, която инак била не само добронравна и кротка, ами и твърде благоразумна – „Сетих се! Две неща ще искам: първо, стани стопан на къщата – плъхове, гадини и порази всякакви да гониш; пък и да не ме е страх, когато го няма мъжа ми…” „Нищо не е това; още искай” – рекъл смокът. „Ще искам още само едно: виж, ей-там мъжът ми си е забравил върбовата сиринга –
искам да плювнеш в нея!” Замислил се смокът; никой не го бил молил, а още по-малко –
нареждал такова нещо; та рекъл й: „Виж, ти явно добре знаеш, че плювна ли в устата на мъжа ти, или пък – в свирката му, все същото – той щом се докосне до слюнката ми, тоз час ще започне да разбира езика на всяка поднебесна и подземна твар; и ангели да срещне в Небесата; и духове зли поднебесни – и техните езици ще разбира, пък и те неговия, стига само той да поиска… Голяма радост може да ви споходи тъй, но и дваж по-голяма беда; пък нямам сила да предвидя ясно или наредя, ни едното, ни другото…” „Плювни в свирката на мъжа ми; пък ако ни сподоби добро – ще знаем, че е от тебе, и цял живот ще ти благодарим; ако пък ни, не дай Боже, беда сполети – ще си знаем, че е от простия ми женски ум; пък ти пак ще си в мир с тебе си” – тъй рекла умната жена и, смокът – какво да прави – съгласил се, кандисал на нейната воля.
ІІ. А в тая страна господарувал един Велик княз; ама само така му викали: „велик” – защото един велик княз управлява няколко племена, покорени под мъдростта и силата му; а този княз нищо не управлявал – толкова бил немощен на воля и твърда, княжеска дума; каквото кажела жена му – това ставало; болярите и всички дворяни все му викали: „Заповядай ни, нареждай, Господарю!; на твойта мъдрост чакат твоите племена и всичките ти хора”. А князът: „Ще помисля, ще помисля; че да реша най-доброто” – и тичал да пита жена си.
Жена му пък, поне била мъдра и немалко веща в неедна тайна наука; та давала му, слава Богу – все добри, разумни разпоредби: и той да е добре – могъщ, богат и почитан; и народът да не страда; въобще – ред да има в княжеството, благоденствие и мир; срещу всяка беда и напаст – вече предвидено средство, готово решение. Била, обаче тая жена твърде себична, своенравна, проклета, гневлива и толкова опърничава – ще рече човек, че ако тръгне да се дави – не в дълбоката вода ще потъне, ами направо – в небето, ако има как. А то имало… Но за това – после.
Наредила веднъж проклетата княгиня на своя княз: „Искам заедно с тебе – моя княз и господар – да опитам от месото на всички птици, що летят в необята на всички простори” Той отговорил: „И аз, и болярите ми, нерядко ходим на лов; немалко яребици, фазани, гургурлици – сме простреляли и сготвили…; но над повечето птици, както знаеш, власт нямам; как да ти ги доставя – да взема да им заповядам да летят – от всеки вид, по една – направо към кухнята; смяташ ли, че ще разберат и ще се подчинят?” Отговорила му хитрата княгиня: „Че ти и на хората не заповядваш, ни нареждаш и господаруваш; а относно птиците – нямай грижа; нека по пътя към трапезата ни – аз ги поведа и упътя…”

Тъй му казала, щото знаела немалко тайни врачевания и чарования за всяка потреба; две-три книги, във всяка от които пише отговорите (ако има) на всеки въпрос – тя не само била прочела, ами и наизуст, даже знаела. Та изправила се тя по здрач на западната кула на двореца им, та занареждала тя своя заговόр: „Птици небесни, що в светлина летите, и що се лутате в мрак; що гнезда виете и рожби мътите в тях, и вие кукувици бездомни; птици пъстри и сладкопойни, и вие, лишени от дар-песен – сивкави и прости хвърковати; вие – птици знаещи и мъдри, и вие – славеи, колкото гласовити, толкова и глуповати; престарели гарвани и орли, и вие – в някое най-близко утро, излюпени – синигери; вие, прелетници, дето отсъствате заедно с лятото, щом то не е по нашите земи; и вие, що летите по цели зими ведно със студа и най-лютите мразове….; птици небесни, птици подземни и птици морски: от днес да се явява всеки ден след ден, по една от вас –
в реда, какъвто вий, самите, отредите си; но нека, само бухалът да бъде предпоследен”

И залетели от всички посоки към тая кула, към двореца; всеки ден по птица-две – някои от тях – на всички познати, срещани често или още по-често; някои, пък – странни и, да не кажа чак – невиждани, че и нечувани; прииждали, прииждали те дълги дни и ден след ден. Всъщност, месото на много от тях, особено на тия, нощните или пък, на тия, що ядат звероядина и мърша – просто не ставало за ядене – толкова било жилаво, или имало гаден мирис…, но пък готвачът вършел направо чудеса – сякаш и той бил най-вещ магьосник; от всяка хвърковата гад, все успявал да приготви такова блюдо, че пръстите си да оближеш…
И тъй, представили се, по един-единствен път, птици от всеки род и вид, не само от цялото княжество, ами и от всички земи и небеса…; но щом дошъл редът на бухала – предпоследната от птиците, призована от княгинята, той се забавил цели три денонощия…

ІІІ. А на следващия ден, после който, смокът бил плювнал в сирингата на дърваря; той, младият мъж замръкнал в тъмната гора, но колкото и добре да я познавал, от вече немалко години; пътя за вкъщи не могъл да намери, та се скрил в дълбоката хралупа на едно много старо дърво и се приготвил да нощува там. Тъкмо заспивал, обаче, когато го разбудил силният плясък на много и много крила: на това дърво понякога нощем се събирали най-мъдрите птици – сови предимно; те тъкмо добре виждат не само в здрач, а и в най-непрогледна мрачевина. И бухалът, комуто било ред да кацне за последно на княжевата трапеза, също бил там; той даже оглавявал събранието им… Човекът, който вече бил посвирил на флейтата си този ден, вече; та бил вкусил, без да разбере от слюнката на смока; така се изненадал, като разбрал, че езиците на всички птици и животни, са му станали тъй понятни, както собствения му; че направо подскочил –
замалко да се издаде в укритието си. Но не; те не усетили в тишината на присъствието му, че не са сами, и започнали събранието според предвидения ред. Тая нощ спорът им бил много разгорещен – всички крякали, скандирали, надвиквали се, сякаш попаднали в пожар – толкова разпалена била страстта, с която спорът се водил; а той бил за това: дали дните са повече в годината, или нощите; та едва на разсъмване стигнали до някакъв отговор, дето е приемлив за всички. Но, за това – после. Говорили, говорили мъдрите птици по главния въпрос за тая нощ, а като приели правилния отговор, започнали една по-свободна раздумка за това-онова и за какво ли – не; тъй, напр., един чухал разказал: „Видях един смок вчера как изненада на дърваря жената в къщата им; за извинение, дето се е тъй промъкнал, без покана; той й предложи, каквото тя си пожелае – да й подари, даде взамяна; ако глупачката знаеше, че в корените на най-старото дърво в най-северния край на гората, има скрито имáне, що тоя смок пази – нямаше да му иска най-непотребното – да плюе в свирката на мъжа й. Че за какво му е?”

На другия ден, юнакът, разбира се, отишъл, та изровил съкровището – птицата била описала съвсем точно къде е то. А към полунощ, пак отишъл при дървото на Събранието на мъдрите птици; да чуе тоя път какво ще обсъждат; и те пак заговорили, заспорили –
замалко да се изпокарат; ако човек не разбира езика им, може да си помисли, че я невестулка, я пор – е влязъл в курника – като в такава неистова и шумна паника се надвиквали птиците… Но важното е, че и тазнощния въпрос – още по-сложен – пак разрешили, малко преди разсъмване, та се успокоили. Накрай, една птица, същата, дето снощи разказала за закопаното имáне; тоя път съобщила: „Вчера някой е намерил онова злато и, халал да му е!; ама да имаше как да знае, тоя човек, че дървото има хралупа, толкоз дълбока, че води до Долната земя, що е поробена от зъл фантазъм, когото всеки може да убие, но само ако го удари един-единствен път; инак – лошо; тогава фантазмът става непобедим и, вече сам може да убие всекиго с един удар. Или колкото си иска; но който го срази, и тъй освободи Долната земя от робството на тоз фантазъм, непременно ще стане цар там.
Слязъл на другия ден, дърварят в Долната земя, веднага намерил чудовището на указаното място и смело го предизвикал на бой, а сетне го ударил по главата, криво-ляво, с една сопа. Фантазмът веднага паднал, загърчил се от болка и агония, ревейки тъй, че цялата земя, и Долната, и Горната – затреперили: „Бъди милостив, човече!; съумя да ме победиш – признавам силата ти и се покланям пред мощта ти; но моля те, само: не ме оставяй на това предсмъртно страдание, спести ми тая болка, че много е страшна – удари ме пак – в сърцето; щом имаш силата да ме победиш, намери и състрадание да ме освободиш от болката; убий ме!, моля те…”
Мъжът не се подлъгал по коварството на оня и го оставил да си умре поживо-поздраво, гърчейки се и задавен от стенания. През това време бързо се събрали болярите и главните велможи на Долната земя, досега – живели под робството и тиранията на злия фантазъм, и съвсем единомислено, при пълното съгласие на всеки един, го избрали за цар. Той пък им рекъл, че има още дела за вършене на Горната земя, но скоро ще се завърне, със своята царица, та тогава ще поеме господарството…

Минала и трета нощ, в която бухалът ръководел Събранието – по-разпалено, тревожно, неспокойно и оспорвано като истинска битка, чак; та все още закъснявал за последната си среща – с чревоугодната и своенравна княгиня…

ІІІ. Случило се, обаче, тъй, че щом долетял до уреченото място, го посрещнал самият княз, наместно съпругата си. Бухалът направо му заговорил на човешки език: „Прости ми, великодушни и милостиви, мой княже, загдето не се явих по реда си и навреме, според нареждането ти и на августейшата ти княгиня; но три нощи поред, все се забавях на големи и, много важни за нас, мъдрите птици – събрания…” „И що, толкоз важно и неотложно, незабавно се бе наложило да решавате?” – пита го. „Ами първата нощ спорихме, ний, мъдрите птици: дали дните са повече в годината, или – нощите…” „И какво решихте?” „Решихме, княже мой, че нощите са повече; защото мрачните дни, също се смятат за нощи.” Попитал го пак, князът: „А на следващата нощ – какво важно и толкоз необходимо обсъждахте?” „Умувахме и се дивихме; спорихме и чудихме се, дорде не изпокапахме от умора, почти: дали тъгата в живота на един човек е повече, или – радостта.” „И какво се оказа?” „Че тъгата на един човек е повече, защото когато друг човек има тъга, то има и този, първия…” Помълчал малко князът, та не се стърпял и пак попитал: „А снощи, на третото събрание, какво разисквахте?” „На последното събрание – рекъл бухалът – изследвахме: дали умните са повече, или – глупаците…; та отсъдихме, много трудно, макар; че глупаците са повече – защото умните, които се подчиняват на жените си – също се смятат за глупаци.”

ІV. Имало една млада жена – много умна, блага и красива; но толкова жадна за мъдрост и познания, колкото не прилича на една жена. Или, поне навремето било така. Тя така напреднала във всички свободни изкуства и цялото ведение на най-високата теургия, че не просто изчела буква по буква, всички тайни и свещени книги, ами дори ги наизустила. А всяка една от тях имало отговорите на всички въпроси…; напр., как може човек да се превърне в птица; та прочела младата жена отговора – някакво не от най-сложните заклинания и заговόри – врачевание; произнесла го и тъй, сама се омагьосала – станала птица. Разбира се, тя често можела да се връща, за щастие – за почти неопределено време, пак към човешкия си облик; но по същество си оставала птица… А в теургическите й книги, дето се крие всеки отговор; как да развали магията; т.е., да се превърне от птица в човек – не пишело; защото как човек може да стане птица – това е човешки въпрос; но как птица да стане човек – това, вече е птичи въпрос…, а дори и в най-мъдрите книги, дето разрешават всеки човешки въпрос; много, дори – някои от най-важните – птичи въпроси, направо са подминати… Все пак, жената-птица, могла да разбере, по косвен път, как да се освободи от таз най-черна, почти необратима – магия.

Най-напред – това било първата, най-важна стъпка: като птица се научила да лети толкова бързо и, с такава лекота, сменяйки всяка възможна посока; че достигнала до съвършенство на полета, що много малко от най-добрите птици-летци, познават –
дотолкова, че щом се преизпълнела с устрем и копнеж, линията подир полета й, дирята в твърдта небесна; не просто бивала невидима, а направо и съвсем изчезвала; невъзможно станало да бъде проследена, где е летяла – щото тя просто летяла без следа… А това било най-важното, за да се научи да бъде на две места едновременно. Като птица; но необходимо било да умее това и като жена, което вече било немалко по-трудно…; но тя успяла, научила се; това било необходимо, за да може да живее с двама мъже едновременно – най-силния и най-слабия; най-богатия и най-бедния…, да ги обича еднакво, да бъде най-вярната жена, която някой мъж е имал, докато тя има цели двама…
Най-богатият мъж, естествено, се оказало лесно да познае и приласкае – това бил, съвсем ясно – князът; той бил и най-слабият, когото могла да срещне – като държавник, той ни веднъж не упражнил свещената си, инак; августейша воля; никога не взел решение с такава важност и необходимост, отговорността, за което, ведно с последствията – да понесе с княжеско, войнско мъжество и доблест. Но как да познае, клетата, кой е хем най-силният, хем най-бедният? – не било съвсем ясно, обаче тя по-беден от самотния млад дървар, не срещнала никъде; та решила: той ще е. Но как би могла да е сигурна, че той ще е и най-силният; пък и въобще, възможно ли е това? – колкото и силен човек да срещнеш, и той самият ще ти каже: „И по-силни има. Много.”
Решила тя, тогава, да даде най-голямата възможна сила на най-бедния мъж; неуморно търсела сгоден случай за това, докато един ден, смокът не я изненадал, излегнат, бозаейки от гръдта й; по-добро от това не можело и да се мисли, да не говорим – да се мечтае; накарала тя отзивчивото влечуго да предаде на мъжа й силата да разбира всички езици – нечовешки и човешки; тя вярвала, че за мъжа, по-голяма сила от тая – няма… Пък и нали той, по поучението на птицата от Събранието, все пак победил с един удар фантазъма-поробител на цялата Долна земя; което става само с много голяма сила. Или никаква. При всяко положение, обаче, който победи тоз колос на могъществото и коварството веднъж – вече няма да дели с никого силата му…

V. Княгинята-дърварка живяла-поживяла с двамата си съпрузи – единия – постоянно командвала и претоварвала до изнемога с безкрайните си капризи, хрумвания; съвършено невъздържана в опърничавите си и безкрайни своеволия; другия пък, посрещала всякога по-плаха и нежна от гълъбица, по-покорна и от най-последна робиня; но обичала еднакво и двамата; а и те, да знаеха един за друг, сигурно биха се надпреварвали кой нея ще обикне повече…

Тя, всъщност, твърде се тревожела, да не би нейният дървар, ползвайки се от силата си да разбира – като стане богат, че и цар на Долната земя; да се окаже неспособен да й помогне с любовта си; но слава Богу, не станало така – защото най-голямата му сила била именно там – в любовта; точно гдето била и най-голямата слабост на княза…

……………

Та тъй, на вечерята, преди която князът и княгинята изяли – великолепно сготвен – бухала – птицата, дето била по ред предпоследна; княгинята отсъствала – само лакеят предал нейните извинения, че се чувства отпаднала и болнава, и сервирал на княза блюдото с последната, най-вкусна, крехка птица; само че половин – другата половина един слуга отнесъл до къщурката на дърваря, почти сред гората; едва я намерил.

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments