Ивайло Мерджанов – Плът и съкрушение

Сърцето на рубриката ни Нова асоциална класика спира с Плът и съкрушение на Ивайло Мерджанов. Само култовият гуру на асоциалното писане у нас може да превърне класическия стих в юродива приказка, в ексцесивен разпад на езика. Защото любовта е лудост, която ни очаква отвъд.

 

ще изтлеят и тия лъчи от очите ласкави
и ще красивия пламък угасне
а ще забравиш ти не ще
че лудост трябвала е теб за да обичаш
а сетне тихо – с прозрачните криле на утрото
да се завърнеш а после там
оттатък дверите на своето безсмъртие –
ли пак ще ме погледнеш ти
с оня укор отново към безумния – и как – обичал
те и тук дори
на звездната пътека да отминеш

… тъй както падат
на здрача острите ками
неизказаните думи
се забиват в светлината
на душите… Мълчание луната
пак извайва ни в сияние
и както винаги нощта наречена любов
те в топлите обятия – рубинови – притиска

избелелите ми дни ще те последват
и кадифетата на залеза
обгръщат твоето лице и пламъчно сияят
в сивите ти като гълъбово крило зеници
на тежката дъбова маса
в квадрата сводест на депресията белоснежна

изстиват хладните устни на въздуха
но твоите кротко пламтят
по стръмни урви на страстта в докосването
катери се кръвта на времената

цената на премълчаното познание е двойна

изгубените ние – на миналото
сред полетата елмазени
спечатали в сърцата си кръвта на думите
тъй както нас обичахте ли вие тъй както
да обича може само лудостта
и ще отлея името й в светлината
в пороят огнен на искрите – скреж –
от музика
замръзнала в усмивките на цвете
с пеперуден шал през раменете й
окачам бъдещето на луната
и по улиците аз ще тръгна – зли и живи –
наспроти тълпата да крача
с всяка стъпка – теб да се добирам
и – без тебе – изгубен
в пустинята на битието си
твоя пристан да търся
като кораб – водите

без луна и звезди
и сред тъмните вълни
път без теб не намирам
само гибел в дълбината

и сред нейните черни обятия
светлина да отпивам на глътки
и така – пред стръмния й ръб –
да потъвам на остри завои

като вихрен въртоп да ме тегли
съдбата и от теб да ме отдалечава
да ме гони самия сякаш сатана
извън човешките предели

Боже спри тия дяволски нокти –
да ме дърпат все към пропастта
и в рогата на пламъци огън
да ме тегли зъбато смъртта

все тая болка в сърцето –
все същите тъмни вълни
с ярък пламък в душата
златното слънце тупти

светлината потича
в конопените вени – вред
като щастието тича
чаканата пролет век

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments