Атанас Петров – Ракиени вечери

Ракиените вечери са вечната асоциална класика на сърцето. Пием за здравето на Апокалипсиса с Атанас Петров в септемврийския брой на нашето електронно списание!

 

Приятелство

Ще бъда мъгла зад гърба ти,
моите радости ще споделям със теб,
мъката и любовта към децата ни.
И няма да знаеш, няма да знам,
дали е любов или само приятелство.

Ще се радвам на дивия нрав,
ще бъда артист във твоя спектакъл.
И никога не ще разбереш в кое действие
се намират сърцата, и докрай ще се чудиш,
дали съм ти враг или само приятел.

И когато завесата тръгне да пада
след монолога ми, в края на тази пиеса,
и когато прилежно изстива моето тяло
сред цветя, и душата дими, и към небето се носи,
тогава ще имаш ли сили да се наведеш
над челото ми, да ме целунеш, и да ми простиш

 

*

Живяхме приятелю, стари приятелю,
между глътките въздух живяхме.
Леглото делихме, бедни мечтателю,
обувките общи и хляба.

Но завъртя ни живота,
като дим излетя през комина нагоре,
да люшне поиска небесната котва,
да бръмне в очите на господа.

Живяхме приятелю, мъртви приятелю,
като листи живяхме в тревата разпалена.
Горяхме до болка, смели ваятели,
като въглен жужахме в краката на лятото.

Но литна живота и дим ни остави,
да се чудим и маем в небето унесени,
каква ли съдба ни подшива небесния,
каква ли съдба за нас е ощавил.

Живяхме приятелю, верни приятелю,
все така си живеем на брега до земята.
Живеем, чоплим мисли и стенем в очакване
да чуем и ние зова на съдбата.

 

Прощално

Спи! Зад прозореца вятър –
вихрушки и сняг се въртят.
Зима е! Спи и почивай, приятелю,
Няма смърт в паметта ни, няма смърт.

Назад ще се върнем развели
буйни гриви и в страст ще горим,
и земята под нас ще трепери,
като стих, като гонг ще звъни.

Ще препускаме – волни ездачи,
до коляно сред сухи треви
и под копитата пак ще изскачат
Вяра и Истина вместо искри.

Спи…
Вятър и сняг се въртят.
Зима е!
Няма смърт в паметта ни –
само ездач без кон и път.

 

Чувство

Какво е това чувство,
това светло усещане,
така пеперудите нощем кръжат
и под светлината се мятат.
Пленник съм на нещата и вещите,
на една стара любов и признателност.

Ще ме удържи ли карфицата тънка
върху хербария на този живот.
И с колко живота съм прободен до болка,
и дали ще изсъхнат крилата ми,
и дали ще са в жълто с цвета на есен
подлоквена.

И водите на дъжда от небето,
дали ще са моите сълзи,
дали удавен дълбоко в морето,
ще дочакам спасителен пояс
на любов и приятелства тъжни.

 

Нощем

Китара.
Дрезгавия глас на барда
и моите приятели над масата –
между земята и небето
се изнизват с цигарения дим,
нагоре бързат душите им,
като по стълбица катерят, там където
сред облаци се ражда нова песен.

Като цвят са милите – разцъфнал
на кайсията сред клоните,
като кехлибар преливащ в грозда
под листата на лозата…
И няма кой и как да спре
безумното летене,
и сред думите,
и ритъма,
на струните
в копнежа
виждаш как се раждат и умират
мечтите им
със всяка песен.

Китарата.
Изтръпналите струни.
Цигарен дим.
И слънчев лъч
разтърсващ
окото на прозореца.

 

Ракиени вечери

Искам си моите вечери,
и като в стих
не кораби, а ладии бели
да порят небето
с платна раздути от вятъра –
с цел, без цел и посока,
и пак да е красиво в душите ни,
и да е светло.

И алкохолът нека се влива в гърлата ни,
като водопад да се пени и пропада в главите.
На нашата обща река брегът се разпада,
бреговете размити са и отдавна удавени,
тъй както се давят душите ни
и бавно потъват
в тази лепкава кал на живота.

Искам си моите ракиени вечери
с ладии бели, щурци и дървета,
с нечутите думи облечени, и песни
сто пъти изпети, препети
чак до разсъмване…

Нима е толкова трудно
да се прегърнем и кажем,
че обичаме…
И нека, и нищо, че царят е гол….

 

Ракия

Ракията вкисна на масата
салатите така и не са подредени.
Знам, ще ме разстреляте, приятели мои,
за това кощунство, за това разхищение.
И силата няма да е с нас,
и песните ни ще са осквернени,
и смелостта ни ще стигне до хляба на масата
/Защото никой не е по-голям от него/
И любовта на жените ни ще е като топла постеля,
и ще мъркаме в нея,
като бездомни котета,
бездомни псета –
без революции,
без байраци,
без идеи,
без вяра –
едни сополанковци изтрезнели в живота,
без ракия и без салати,
без викове,
без песни.
И дори поетът на онези врабчета,
на вода и улуци

ще умира в бедност, но горд
защото е поет – лудият,
милият
неуморно ремонтиращ света.
Ще знаем,
но няма да разберем
или не ще поискаме,
смазани под тежестта на
машини,
климатици,
университети,
вестници,
титли,
издателства с шестнайсетчленни комисии,
които трябва да познаят
откъде ще завалят парите,
/като мана небесна ще е техният дъжд/
с едно оправдание – това е хлябът ни…

Наливам си
от тази ракия
и ми нагарча в душата,
и ви чакам, приятели мои….

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments