Весислава Савова – Полунощ

Когато пияните ни души обикалят след полунощ и песовете в гетото мълчат. С невинна радост и мрачно удоволствие започваме фаталното тринадесето издание на рубриката ни за източно писане –  „Източни пиеси“ с най-новите хайбуни на Весислава Савова.

Александър Арнаудов

 

Случвания

В „западната част, бейби,“ нещата се случват бавно. По-бързи са само
клюките, изпреварили дори желанието ми да бъда с мъж, който се връща в
дома си по-рядко от космонавт в полет. Този мъж няма очертания, защото е
цяла вселена. Докато го измисля, обаче, съседката придърпва нейния и
демонстративно затваря входната врата пред носа ми, подушил аромата на
онзи мъж, който не е моя. Трудно намирам ключа, защото ръцете ми са пълни
с очаквания, които се търкулват към мазето, в което, казват, живеели плъхове.
Тръгвам по стълбите, за да не срещна сина на другата съседка. Той има добри
контури, но присъствието му е точно толкова под въпрос, колкото и на онзи,
без очертанията. Краката ми треперят. Някак си отключвам вратата на
апартамента ми, пълен с любов от домашните любимци и опиянена от
разговора им, който не разбирам, без да се усетя, вече съм под душа. После –
книга, полудрямка и сън. Пак за него. А клюката в „западната част, бейби“ не
дреме. Превърнала ме е в изкусителка. Колко е хубаво да имам очертания –
понякога остри, друг път позакръглили се, за радост на съседките.

ситен дъжд
пиян мъж е забравил
зъбната си протеза

 

Ревматизъм

Не спря да вали (мамка му!). За капак, че да стане още по-драматично, в
стил „сапунка“, имаше пълно лунно затъмнение. И нещо ретроградно, но все
не го запомням, допълнено от облещил се на небето Марс. Лелки (може би,
по-млади от мен) се оплакваха, че са хванали (все едно някой ги е карал да го
гонят) ревматизъм, а едната е хванала направо „бика за рогата“ и го нарече –
„душевен ревматизъм“. Прииска ми се да можех да сграбча тази душа (със
сигурност, нищожно дребна) и да стрия малките ѝ костици на прах, който
после да продавам като панацея срещу всякакви измислени болежки на
скучаещите, та макар и по-млади от мен, лелки. Добре, че си спомних –
летният дъжд не само не е опасен, но и полезен. Изкачих стъпалата от
подлеза и тръгнах пеша пред учудените погледи на ревматоидните лелки (май
някоя се помоли за мен) и не ми пукаше нито за ревматизма, нито за душата ми
– стара кучка е тя. Счупи ми се токчето и продължих боса. Никой не забеляза това.
Когато се прибрах, имаше кой да ме масажира и да не позволи на ревматизма да
се просмуче – нито в костите, нито в душата ми.

полунощ
кварталните песове
мълчат

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments