Петър Канев – С Камю в рейса

Черната литературна звезда на УниБИТ – д-р Петър Канев се вози с Камю в рейса и представя най-новите си летни стихове в септемврийския брой 13 на списание „Нова асоциална поезия“ с отговорен редактор – Влад Цепеш.

 

В началото

1977-ма, август, на Преображение
в двора на болницата във Варна
съм излязъл с баща ми.
Иглите на системите стърчат от китките ми, докато
седнал на пейка
прерисувам носа на Исус Христос
от книжката за Кирил и Методи.
Дъждът отново руква внезапно,
откъсва листо от върба
и го запраща в дланта ми.
„Щастие, нещастие, път, писмо, любов” – казвам.
„Това не е акация, това е плачуща върба” – отвръща ми баща ми.
„Ясно. Значи е само писмо” – казвам.
И започвам да чета от листенцето.
Дъждът се усилва и трябва да се приберем в болницата.
„Това лято дядо Господ много силно пишка” – казвам.
„Бог не съществува. Вали от изпаренията в небето” – отвръща ми баща ми.
Гледам го с подозрение.
Стискам листенцето в ръката си.
Разбира се, че не му повярвах.
Че кой тогава ми праща писмото.

 

Social actors или кой

Аз съм слаб социален актьор
с игра – трагедия.
Мога да влизам в ролята единствено на
Петър Канев,
а дори не знам
кой е.

 

С Камю в рейса

Мая ци халлал логос.
Не вярвам в постмодерн – мъртвата мръвка.

Всички живи души на планетата
са в треска от неоткритата още чума.
Всички убихме алжирец на плажа
и не плакахме за мама на панахидата й.
Но само непогребаните крещят на свещеника
два часа преди гилотината.
Кой гледа отрязаните глави от звездите –
Абсурдът ли е или е Творецът?
Душите рибоптици от парадокс на Ешер
са заклани пред дома си в Славовица –
смерт поправ.
Най-злите същества във вселената се оказаха
по-скоро добри.
Само падналото
същество лети.

В рейса в пороя
клошарка пияница с мръсни торби
вони на чесън.
Бърчат нос и бягат по съседни седалки
няколко наследници на Влад Цепеш.
Последният разбунен човек
е заключен в смартфона си.
До задната врата Едип с очи-рани
щастливо свири на флейта
мелодията на Нокиа.
„Обожавам Достоевски,
защото е вярващ богоборец“ –
ми прошепва Камю от съседната
седалка.
„Всичко е добре. Всичко ще бъде на шест.“
– писа ми Сизиф. И запя:
„Like a Rolling Stone“

По нанагорнището на Цариградско
рейсът блъсна едно черно куче
и се вряза в мантинелата.
До Площад на авиацията.
Всички слизаме.
Искам да си извадя билета от джоба си,
но вадя подгизнало късметче от кафе.
И го подарявам на клошарката:
„Не съм виновен“ е mea culpa.“

Prends moi
Je suis a toi
Mea culpa
Тъ-тън-тъдъм

 

Баналността на злото

Фейк-нюз от бъдещето:
ФИФА, ФУФА, ФАФА, УЕФА,
ЕС, РФ, ККП, СА и САЩ
са новите звена на Гестапо
с централа в МОСАД.
Интернетът ще служи,
за да си купя: ВИАГРА,
гладиатори, футболисти и
къдрин за кадруване на кадъни.
Цар ли съм или пешка
и какви са ходовете ми?
Всички халфове сме мангали
и бейби-изродчета
за претопяване.
Като бягах от работно място
с шеф агент, писал доноси
за тъст ми,
попаднах на работа при офицера,
оперативно разработвал
баща ми.
А са такива възпитани и любезни
хора – и двамата.
Наистина не се отличават с нищо.
И в същия ден
получих честитка под прикритие
от всички кадри, които
разработват любовта ми.

 

Патрон

Аз съм глупав малък рибар
или съм глупава малка риба?
Защо съм толкова прозорлив,
след като съм толкова наивен?
Винаги знам къде да хвърля кукичката
или винаги съм налапал кукичка?
И не е ли това едно и също?
Оплетен в кордата на въдицата,
която само на мен ми е дадена
да връзвам и развързвам,
отхвърлих всички 30 сребърни монети,
които ми предлагаха, за да продам сърцето си,
хвалих се чак до небето, че никога няма да се отрека от него
и какво сега?
Сега три пъти храча отгоре му
през нощта преди да пропеят петлите.
Размахвах нож да режа ушите на мафиотите
и какво –
седя сега и ям с ножа си от мръсната трапеза на Капоне.
Бива ме да съм хитър като змия,
но хич не знам дали ме бива да съм гълъбицата.
Не мога да се скрия, сякаш съм солник на върха на хълма,
а не знам солена ли е въобще солта ми.
Толкова помпозно се хвалих, че съм чист,
че от сценична треска се хлъзнах
и не разбрах кога съм затънал до шия
в нужника на двора.
Дали да предам приятелите си
или да се хвърля от скалите в Лакатник?
Н’ ме е бъз.
И тогава?
Да предам – това го мога,
но мога ли да излекувам очите на враговете си?
Плюх си на петите да избягам от тази планета,
но всички пътища ме връщат в Рим.
На стари години срещнах сърцето си
по пътя за Дамаск и то ми каза, че се връща при мен,
за да го разпнат отново.
Къде отиваш Петре, когато единственият път
е да бъдеш разпънат на обратно?
Опитах се да целуна иконата,
но тя падна върху гигантски паяк в краката ми.
И змията, и гълъбицата са болни от отровата –
и ако избягам сега пак от ветеринаря Главк,
знам, че те няма да оцелеят.
За да ги спася зарязах евтаназията си
и се върнах при зъболекаря – долу на арената,
където се чернее кръста на зъболекарския стол – обърнат
в сатанински надписи.
Извърнах се от прозореца към огнището,
за да не го виждам
и за последен път ритнах ръжена.
Тютюнът ми е свършил,
но нямам нужда от последна цигара.
С ужасен мехур от изгаряне
стегнах куфарчето си
и отидох на работа
в банковата корпорация „Нерон”,
за да обслужа роботърговците.
Сключих сделката, с която
продадох всичките си приятели.
Колегите отидоха на банкет.
Останах сам.
Скъсах ризата си с две ръце –
копчетата се разхвърчаха из стаята
в кол-центъра
и един бял косъм от гърдите ми
остана в стиснатите ми длани.
В края на обедната почивка
отворих чекмеджето,
тайно заредих иконата си
и бавно я насочих към сърцето.
Ръцете ми трепереха и за това натиснах –
патронът ми свети Петър в ляво от диафрагмата
разкъсва с дум-дум плътта ми.
В гърдите влизат всичките ми ключове.
Загубвам свяст.
И съм пред портите –
– адови,
но зная ли изобщо
кой е патрона на бравата им?
Какво да вкарам вътре?
– Плътта си или кървавите ключове?

С какво сърцата се разбиват?

 

Фейсконтрол

Всички лица са заключени
в Силиконовата долина.
Профилната ми снимка
изчезна без обяснение.
В парламента гласуват
ДНК-кода ми –
няма да летя повече.
Но аз не мога да вляза там
с кракнатия ми софтуер.
Интерфейсът стои на входа
и ми казва:
„Нищо лично.”
Ето така започва
Всяко безличие.

 

Pride

Анатема-Прасков.

„Убийте чудовището!” –
крещяха през мегафона лилипутите.
Аслан разтърси грива.
Нямаше я.
Генералът я беше подложил под задника си.
Опандизена циганка и разплакана мутра
сваляха примката от телта от врата му,
галеха раната му,
малко наркоманче целуна изтри сълзите му.
„Убийте чудовището!” –
пищяха от вън змии гущери.
А пък всички приличаха на хора.

 

Далеч от приматите

Косатките някога са били човекоподобни, атланти.
В осмия месец от бременността
бебетата им приличат на гигантски човечета,
а в деветия – вече са риби, китове.

Сладко дремем, допрели четирите си глави
една в друга – примижаваме с клепачи
под сладко прижурящото слънчице,
маймунките от светото семейство,
Вълните галят нежно ходилата ни.
Спим – сънуваме.

Напускаме плажа на приматите,
на който павианите
се самоизяждат,
шимпанзетата пребиват падналия си вожд
и храчат върху му
и всичките им самци масово преебават почти до смърт
разгонената женска пред малките й.

Лягаме на самия морски бряг, пред вълните,
под канонадата на учебните торпеда,
сладко задрямваме.

И в полусън чуваме възглас:
„Делфините!”

Отваряме очи. Скачаме!

Делфините са съвсем до брега –
Огромни, мънички –
Гмуркат се, летят, подскачат –
Буквално пръскат вода в краката ни.

Рибарските мрежи са разкъсани.

Целувам те.
Ти си съвсем мъничка в дланта ми – палечка.
Аз съм съвсем мъничък върху крачето ти – малкото раче на нокътя ти.
Децата ни са големи колкото слънцето – светят ослепително.

Един плавник напред и ето –
вече не сме от рода на маймуните.
Дарвин плаче и се смее от радост,
сълзите му капят по брадата му.
Костенурката му побутва с носле краката ни.
Но те са се превърнали в плавници.

Малката русалка подкача и ни пее и ни говори
и се прегръща със Силия от рода на тюлените.
Тюлените монаси излизат от килиите си и ни ръкопляскат.
Влюбени улулици кръжат над главите ни и ни подвикват
и ни подканят с крясъците, с гукането си-
далеч към скалата на кормораните.

Тиранинът павиан пада от ужас по гръб,
на червения си задник, вика злобно,
стене от болка и плаче, уплашен от ужаса на еволюцията.

Всички гъсеници по плажа се превърнаха в пеперуди
и отлетяха.

И ние не сме вече маймуни.

 

Отвъд труповете

Сушата е гробището на делфините.
С бясна засилска скачам обратно
в морето.
Далеч, далече от тела, разчекнати на слънце
по пясък върху гнили миди
и рачи скелети.
Гмуркам се шумно и радостно,
в живата вода, където раците, попчетата, афалите,
калканите, мидите и дори медузите възкръсват,
преродени от отвъдното зад сушата,
оставям зад гърба си гробниците
и за половин час поне съм

отново сред живите.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments