Емилиян Иванов – Палачът

Представяме ви най-новите стихове на култовия търновски поет Емилиян Иванов в рубриката ни за класическо асоциално писане „Нова асоциална класика“. De Profundis на Вутимски за пореден път си дава съдбовна среща в неговата поетика с Томас Ман, Кант, палачите и психохирурзите на края на света.  Стиховете на Емилиян са винаги различни, неумолимо ерудитски и по детски дълбоки и страстни, неизменно юродиво и апофатично изплъзващи се на опитите за всякаква читателска катафаза. Както той самият пише за своя лирически герой – кантианецът:„Не можеш никога да мислиш Цялото на писането му [ведно] Това е!”

 

ПАЛАЧЪТ радва се на своето безделие,
откакто смъртната присъда отменена е;
и в дългия работен ден, той пасианси реди –
понякога; без устрем жизнен – не като преди:

средата на дните си той е пресякъл; отдавна,
при това; остава му само пак да дочака на залеза
усмивката, отново – след това – на изгрева тъгата…
и така, [все] така нататък

 

ПСИХОХИРУРГЪТ

Прилича си по нещо със колегата – каменоделецът:
въоръжен със късия безкрай, и съвършено същия:
на малко длето, чиито устрем никога не свършва –
през орбитата тясна, по най-краткия му път –

за отвъд, и оттатък – тъмната страна на окото объркано –
смело и вещо, той бърка; и го забива с дървения чук
все по-навътре; дълоко в нервния субстрат – като с плуг,
той оре; недоумява желязото, с острието изтъркано…

Психохирургът, обаче, да можеше – си мечтае,
живи души да присажда и трансплантира;
и как – добре да разбира и знае, накрай…

 

ДИРИГЕНТЪТ

“Dievs, Tava zeme deg!”* – подава диригентът
и небето пламва, цяло – с мощното ламенто;
а фирмамента, сякаш срива се отгоре му:
и катастрофата е истинска и непресторена;

оголени и възпалени са невроните и кордите на
зрака във червенината на нощта, със заревото
гòрко-огнено; немее разума, сърцето – в пот,
обляно – ледена – се мята и трепери –

вън от ритъма, встрани от строя…

 

ДРУГИЯТ

С усещане за своето присъствие –
нейде, наоколо; някъде – там:
като болка фантомна в ръката,
отрязана – с пръстите мъртви,
ала изтръпнали,

бродеше той, все по-нечовешки пиян –
от градската мръсна мъгла, гъстия дим,
във чиято неяв, непонятна, отвека стоим –
всеки миг, все по-тежки, на своето място –
все там,

откъдето обратният път, е съвсем
непроходим, изличèн, и диреше своето
име, лика си – с познатите линии, наболия
мъх по брадата, и буйния, рошав перчем…

… но, явно, невидим бе Другият, с дъх – притаèн;
разминал се беше човекът, със него – несъвместим –
[напълно] съвършено.

 

ДЪЖДОНОСЕЦЪТ препуска подир сушата,
неистовия пек едва догонва; във всеки миг той слуша –
все за мощен ек – от бурята, чиито дъх се спуска
от руното на черното небе – като вик – от болка

на гòрко ранено дете; и крие се – като плъх –
в напуканата земна гръд…

 

ИЗОБРЕТАТЕЛЯТ

Дълбоко, той замислен е днес, вдъхновен:
за някакво ново, едно, и непознато, странно –
изобретение; и само още, трескав и единствен миг
изследване, един последен, прост експеримент;

и ще роди, инвенторът, но ще открие – по-напред –
самото време; ще го построи – като макет нагледен;
и ще започне скоро да го произвежда [серийно].

 

КАНТИАНЕЦЪТ почти не вярва;
кантианецът почти не знае;
той просто вгледан е назад, в безкрая
на едно невинно основание:

„Не можеш никога да мислиш Цялото;
[ведно] Това е!”

 

КОМАРДЖИЯТА

Жалко е, че нищо няма той, което
да заложи; от всичко, кътано в сърцето,
малко е останало – от всички имена
на хора, градове…, и само тъмнина

витае – нищо, вече, като че ли, няма там;
и бита карта е човекът, празна – паметта му;
сумрачен и празен е безкраят на досадата –

като живота му, като изгубения рай;
не може той, повече, нищо друго да знае.

 

КОПИЕНОСЕЦЪТ отчаяно се вглежда в скулптура,
една – от Поликлет; но не като нея изглежда – не толкова
строен, нито пък снажен, напет; копиеносецът носи
отгоре си гърбица – като могила; и още една планина –

във сърцето – тъгата си в нея стаил е; накуцвайки,
той едва и полека се носи унило напред, и натам, гдето е
вятърът, само – единствен – желан и приет.

 

ЛАБОРАНТКАТА отново прави приношение;
започва с щедро възлияние на aqua regia
на белия фаянсов жертвеник – стерилен:
тя ново, някакво незнайно божество открила;

и някакъв невиждан, светъл лик пред нея беше се
явил и засиял – макар и някак уморено и унило;
и щеше той, все по-велик, печален и отпаднал,
към погледа ѝ, занапред да се прокрадва…

 

МЕДИКЪТ

На себе си предписва – сам – сироп за кашлица,
медикът; с ухание на мащерка насища си душата;
виденията му от декстрометорфана, пък – прекрасни са,
и сякаш го викат и мамят нейде натам, гдето се мята –

всяка тревога – в агония; лежи като разслаблена –
тъгата му; гдето зачева се топлият пролетен вятър
и светлината се разделя в него на множество от
цветове; на свежи аромати – мракът; и неуморно
дъждът го зове.

 

МЕСАРЯТ пак замислен за Безкрая е, и пак
доказва нова теорема: „Две успоредни прави
са като море и бряг…” и спира, той свинския крак
да реже за миг, пред лицето, капризния нрав

на все същия този Безкрай, където сме родени –
как тъй, се той състои от нули, единствено;
е проблемът

 

ПЕПЕЛ

на А. Лундвикст**

… от огъня – остатък невзрачен –
като захвърлена, от вятъра, кожа
изсъхнала; пепел, от здрача
във мен – по-печална и семпла;

пепел, в безкрая – тъй тясния –
пръсната; в огнище, отдавна загаснало –
купчинка малка, събрана – понякога;
друг пък – разпръсната, като ято от

прилепи бели, подплашени и разтревожени…;
пепел от родния дом, що вятърът, за спомен –
все по-навътре – в себе си, отнася, далеч –
от нещо непознато и смътно, неясно –

отдавна, отпреди времената или пък –
обратно – от миг, тъй недавнашен, колкото скъп…;
пепел – последна насита на пламъка с порива
вечен – към най-пранищожното – само той;

… пепел: от нечия клада, или пък –
състав – най-чист, непримесен –
на всяко истинско познание – непогрешимa,
като текст на безкрайна, една, песен – приспивна

 

УКАЗАНИЕ ЗА МЛАДИ АВТОРИ НА ЕСЕННА ПОЕЗИЯ

…[раз]казват, че и най-красивата поезия за есента, за раните ѝ,
гниенето – се пише в книгата – безкрайната, унилата – на зимата:
в перихорезиса ѝ с юли, август, януари и април… и на останалите
месеци – в онази полосà на времето: сезонът, дето няма име –

на език, тъй лесен; и от машинния – по-семпъл; език – не храм, а скиния;
логическа система, бе създал поетът, единствената функция, която имала,
била тя „НЕ”-то, за истинностна стойност – само нулата била на линия:
и всичко казано, което не отричал; и всяка истина – били неразрешими…

–––––-
*„Боже, Твоята земя гори!” (латв.) – кантата от Lūcija Garūta по текст на Andrejs Eglītis.
** Срв.: Лундвикст, А., “Замъкът на въображението и камъните на делника”, изд. „Нар. Култура”, С., 1978, прев. и съст. В. Ганчева, с. 15

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments