Ива Спиридонова – Умира ми се още много с тебе

С радост съобщаваме, че излезе втората книга с поезия на редактора и водещ на четенията на „Нова асоциална поезия“ Ива Спиридонова – „Детайли“. Стихосбирката имаше своята първа премиера на 5 септември в гр. Кюстендил. Успех от сърце и на добър час!

Текстове – стазиси на душата. Парадокси, които водят до прозрения. Медитативен, лаконичен и ясен поетичен език. Поезия, породена от проблясъци и пораждаща проблясъци на смисли. Които, обаче, не са от светлина на лампа, а от светкавиците на душевни катаклизми. Ива Спиридонова е развила своя поетичен език до заклинание. Книга, която трябва да се чете бавно, текст по текст и да се наслаждаваме на отговорите на собствената си душа.

Красимир Великов – Вардиев 

 

мъдрост

не страдам
за невъзможности
препълних се с липси

винаги е късно
за още един живот

 

*
балансирам
върху тънко въже
опънатите нерви
на един живот
в който всичко
е въпрос на време

щастието
любовта
пропастта
и ти

 

*
самотата
е липса на надежда

когато си загубил
вярата си
в другия

любовта
винаги си тръгва
преди нас

 

*
една секунда
разминаване
е между теб
и мене

ще спра сърцето си
за да сме заедно
навреме

 

*
тръгвам към теб

избягал си
от себе си
в тунела
на дъжда

но само аз
прогизвам
от проливна

липсa

 

*
забравен човек
икона на светец
в сърцето ми

рисувам те вечен
по канона на любовта

 

пиша

думите разкъсват
оголената шия
на любовта ти

 

*
сълзата
е красивото лице
на всяка споделена смърт

умира ми се още много
с тебе

 

*
единствено
в красива нереалност

сме скритите сълзи
на себе си

и всяка смърт
доказва ни живота
отначало

 

*
Вали студено лято от очите ми, когато се завръщам в подножието си, свечерена сянка без
надежда за изгрев. Слънцата от обич изпепелиха сълзите ми, за никого вече не плача. Капе
само лятото от стрехата на времето, отброява миговете до избухването на есента. Задушават
ме пресъхнали облаци, крадат водата от очите ми. Заблуда е кръговрата, когато нямаш
състояние, в което да се върнеш.

Тихо е в сянката, тревата мълчи, нали расте само от обич. И се снишавам, долу, в следите на
нозете си. Да се помоля отново да порасне през очите ми. Да видя предсказания за път в праха
на свършилите вечности. Вали лятото, а аз разчитам само кал и кръстопътища, в които
оцеляваш само разпнат. Дали сърцето ми не е пулсираща икона за някого от нас?

….
И тази есен ще съм толкова свободна да умирам. В кръвта на листопада вече никой не ще да
разчете следите ми. Обезсълзена до пустиня, в която огънят на есента ще тръгне първо от
сърцето. Когато вече нямаш сълзи, до кръв разплакваш всичките си залези. Те плачат на езика
на сърцето ти.

 

Списание „Нова асоциална поезия“, бр. 13, септември, 2018

Comments

comments